Трийсетина попътни съдби е събрал в тази книга Станко Нацев. Едни от обитателите на сборника с разкази се крият като хлебарки в своите топли дупки и злорадо се подхилват на наполеоновците с напъхани в джобовете маршалски жезли, които се набъркват във всяка суматоха, за да се озоват накрая в Гробището на прекалените натегачи. Други, за да прогонят провинциалната си скука, бъркат с глупаво любопитство в окото на Съдбата и после хленчат, че фатално са осакатени. За да не ги броят за пълни смотаняци, те си измислят невероятни биографии и вярват в тях до захлас.

Не един и двама, омотани в паяжината на забранените от Бога страсти, могат да се срещнат на Борсата на живота – някои продават, други се продават. Преди да са ги укротили годините, изпийте с тях по чаша вино или запалете по цигара. Ако не намерите време за такава среща, потърсете ги в „Бялата царица”.

Отзиви за книгата на Станко Нацев
„БЯЛАТА ЦАРИЦА”, публикувани в пресата


КНИГА, СЪБРАЛА ПОПЪТНИ СЪДБИ

Ръководейки се от старата максима, че написаното слово остава, написах моите впечатления веднага след прочитането на книгата „Бялата царица”. Още първите разкази в нея ме грабнаха и накараха да продължа да поглъщам страница след страница. Отпечатаното в книгата веднага събужда подчертан интерес, защото в основата му лежи едно изцяло напълно адекватно отношение към многообразието на сегашната заобикаляща ни действителност.
Може би аз, под влияние на многогодишните ми занимания като историк, съм достигнал до извода, че съвременните ни писатели умишлено, или по ред други причини, просто странят да отразяват явленията, които са ни блокирали в днешно време. Много рядко хората на перото се опитват да навлязат в детайлите на сегашното житие-битие. И ето, че Станко Нацев отчетливо успешно се включва и разработва един от най-трудните белетристични видове – късия разказ, в който, в малък обем и в лаконична форма, се вмества интересно и богато в тематично отношение съдържание.
Много от героите в „Бялата царица” читателят започва да ги чувства като реални, а не измислени персонажи. Засилва се убеждението, че те действително съществуват, родени и израстнали във времето, в което живеем. Това красноречиво се потвърждава от техните разбирания, взаимоотношения, постъпки, съдби. Авторът сполучливо е подбрал своите герои – личности от различни сфери на културата, науката и изкуството, а и най-обикновени представители на простолюдието.
Но именно тук се крие голямата загадка, която възниква пред читателите – как да приемат представените в разказите герои – дали като сполучливо взети от реалната действителност около нас или са плод на авторова фантазия. От тук вече и разковничето, събуждащо желанието у тези, които разгръщат книгата – да се озърнат около себе си и да видят дали такива герои наистина съществуват.
Не ми се ще да пропусна и бликащия от почти всяка страница на „Бялата царица” свеж и тънък хумор, който разведрява осезателно четивото и го прави по-приятно за възприемане.
Накрая ми се ще да направя една препоръка: книгата би могла да се нарече „Бялата лястовица”, защото тя действително е такава сред многото безсъдържателни и безинтересни нейни посестрими, залели пазара на късите разкази в областта на белетристиката. И още една препоръка към автора – да следва завета на великия Гьоте: „Не бързам, но и не спирам.”

Ст.н.с. дин Николай Савов
В. „Земя”, 1 юли 2011 г.



ИЗ ОПАСНИТЕ ЗАВОИ НА БИТИЕТО

Станко Нацев е роден писател. Разказите му се четат като сюжетни стихотворения – уж разказват, но повече казват с неизказаното, всмукват читателя в текста и го изваждат от контекста. Тяхната сила е в ненатрапчивите внушения, към които ни препраща, без да ни води до тях с настойчивост на автор, който иска на всяка цена да бъде разбран.
Тези текстове притежават фина сетивност, придружена от нежна наблюдателност, нещата от живота са уж реалистично-битови, но по-скоро излитат от опасните завои на битието и се губят между логичното и абсурдното, между сюрреалистичното и фотогеничното. Последното е нарочно, съзнателно търсено от писач, който вижда околното чрез
фотовизии и ги финализира с обърнат негатив...
„Бялата царица” – полиграфически продукт на издателство „Изток-Запад” - е сборник, който може вътрешно да ви сприятели с този автор, разполовен между късите прози и още по-късите си хайку антипрози. Това не е лутане, а естествено допълнение към жанровата разделеност.
Станко Нацев заслужава да бъде прочетен и усетен – като търсещ дух, който времето не може да опакова в олющеното всекидневие. От което този автор вади и отровата, и меда на своята успешна белетристика.

Румен Леонидов, писател
Сп. „Пламък”, бр. 4, 2011 г.



СЛУЧКИ, ПОДСКАЗАНИ ОТ ЖИВОТА

Че Станко Нацев продължава да заема водещо място между майсторите на късия разказ в днешната ни литература, свидетелство е сборникът „Бялата царица”. Новата книга на писателя, издание на издателство „Изток-Запад”, няма да разочарова и най-претенциозния читател.
Тази моя увереност се подхранва от безспорния талант, от умението на автора да разказва умно и интересно. Станко Нацев привлича читателя с оригиналните и интригуващи сюжетни ходове, завършващи с неочакван край, колкото и с дарбата си да разказва увлекателно. Надарен с художническа наблюдателност да открива ония детайли от характера на героите, които мотивират поведението им, писателят превръща случките в безспорен художествен факт.
Някои от разказите имат криминално-приключенски характер, други се доближават до фейлетонния жанр и миниатюрата. Във всеки от случаите авторът доказва умението си да повествува живо, с тънка ирония и неподправено чувство за хумор.
Героите в „Бялата царица” са от различни слоеве на обществото – учени и дейци на изкуството, бедни и богати, но повече или по-малко дамгосани от съдбата, всеки със своята драма: разочарованият от изневярата на похотливата си съпруга художник („Нона и лятото”), потресеният дърворезбар Евлоги Гигов Гинев от кражбата на изработената от него „Бяла царица”, богаташи-разбойници, клошари-благородници... Има от какво да се трогне читателят, а също и да се развълнува, когато прочете „Бялата царица”. Защото разказите на талантливия автор са му „подсказани” от живота. А той е толкова многообразен и неповторим...

Иван Вълов, литератерен критик
В. „Дума”, 17 септември 2011 г.




ЖИВИ ОБРАЗИ, ЗАНИМАТЕЛНИ СЮЖЕТИ

Повече от трийсет попътни истории е събрал в „Бялата царица” белетристът Станко Нацев. Той е майстор на разказа, който с всяка нова книга доказва, че има какво да каже на своите любознателни читатели. Станко Нацев е познат на хората, влюбени в художественото слово, още от 80-те години на миналия век, когато печата своите белетрестични творби в периодичния печат. Автор е на повече от десет книги, които срещат читателя със съвременника, с човека и колоритния типаж от нашата улица, от нашия град. Това е най-ценното в неговите белетристични творби – че открива и представя живия образ, занимателния сюжет, случката, която ни е близка.
Творческият път на Станко Нацев е свързан с журналистиката и с едни от най-успешните всекидневници в исторшията на българския периодичен печат – „Вечерни новини”. На страниците на този обичан от всички българи вестник Станко Нацев присъства като журналист повече от две десетилетия. Точно тогава белетристичните му опити провокират основателен интерес у читателите.
Опитът в журналистиката вероятно му е помогнал да улавя образите в движения, да прониква в същината им и да ги включва в сюжети, близки до съвременния читател. Това проличава и в „Балата царица”, която заслужава да бъде прочетена. Не само защото е много българска, написана от български автор.

Елиана Митова, журналистка В. „Класа”, 17 октомври 2011 г.

НОНА И ЛЯТОТО

Докато се обличаше за тържественото връчване на медицинските дипломи, Елвира Кацарова се погледна в огледалото и се намръщи. Беше си останала едно дълго, щрокаво момиче с гърди на петокласничка и крака – дълги щеки с капачки на колената, подобни на тротоарни плочи. Тя въздъхна и седна на табуретката, за да си направи ноктите. Когато посегна да отвори шишенцето с червен лак, я стресна звънът на телефона. Обаждаше се приятелката й Виолета, която я питаше дали всички групово ще произнесат Хипократовата клетва или всеки сам ще подпише клетвен лист, който ще се пази в архива на Медицинската академия.
- Все ми е едно! – отвърна Елвира и трясна слушалката.
Тази Виолета беше от ония нейни дружки, които винаги я влачеха със себе си на срещите си с момчета, за да се забележи колко по-красиви са в сравнение с нея. Накрая Елвира си тръгваше сама, а на следващия ден приятелките й задъхано разказваха как са се целували.
- Закъсняваш за тържеството! – подкани я майка й от кухнята. – Сигурно пак се кахъриш, че ще останеш стара мома? Нямай грижа! Аз ще ти намеря съпруг! Не всички мъже си падат по руси глупачки с големи цици и връткащи се задници! Не всички се женят за манекенки, с които се фукат като лейтенанти с нови пагони!
- Престани да ме помпаш с оптимизъм бе, мамо! – ядоса се момичето и изпусна четчицата, с която се лакираше. – Ти по-добре да се беше постарала да ме родиш по-красива, а не да се омъжваш за оня богат Квазимодо, който те напусна след една година! Виж ме на какъв урунгел приличам.
- Не си урунгел – разплака се г-жа Кацарова, но преди да допълни каквото и да било, Елвира си грабна чантичката и излетя през вратата. Спря едно такси на улицата и му поръча да кара бързо към Медицинската академия.
Когато се върна, завари майка си да чете вестник „Запознанства”.
- Виж на каква обява попаднах – каза г-жа Кацарова и дори не погледна докторската диплома на дъщеря си. – Някакъв 36-годишен мъж търси за съпруга жена, към която има една единствена претенция: да обича да слуша „Четирите годишни времена” на Вивалди. Обадих му се преди малко по телефона. Каза, че бил художник, вдовец, без деца. Уредих ти среща с него за утре в 11 часа. В полето на вестника съм записала адреса му. Може да си допаднете. Светът е толкова шарен, че между мъжете се срещат всякакви особняци. Едни снобеят по Моцарт и Бах, други се правят на водолази и ровят морското дъно за делви от преди Христа, та да изглеждат много интересни. Трети се катерят като гламави из планините, за да се фукат, че са покорители на непристъпни върхове. Четвърти скачат ог самолет, за да си докажат, че са късметлии, понеже парашутът им се е разтворил...
- Майко, престани! – сопна се Елвира. – За мен е по-важно, че проф. Коджабашев ме кани да започна веднага работа в неговата клиника. Каза, че се ласкаел отличничката на випуска да бъде в неговия екип!
- Проф. Коджабашев е над 60 години, с пораснали деца и сюрия внуци, а художникът е на 36.
- Но аз не отивам при професора, за да го ухажвам, а за да работя!
Г-жа Кацарова не обърна никакво внимание на думите й и продължи:
- Забравих да ти спомена, че художникът се казва Продан Пириндизов. И пак повтарям: ще те чака утре в 11 часа.
- Как така ще ме чака? Аз да не съм момиче на повикване! – разгневи се младата лекарка.
- Предложих му срещата ви да стане в някое кафене, но той отговори, че не вървяло на един вдовец в траур да ходи по заведения. Ще бъдел в дома си, където било и ателието му. Срещни се с него, не е речено, че той ще бъде твоята половинка в живота.
На следващия ден г-жа Кацарова с мъка – едва ли не с бутане и тикане – отправи дъщеря си към адреса на художника. Продан Пириндизов се оказа с една глава по-нисък от Елвира, но това ни най-малко не го смути и той вежливо я покани в холната стая. Направи кафе „3 в 1” и я попита дали пуши.
- Не пуша – отвърна дипломираната вчера докторка.
- Аз също не пушех, но започнах да припалвам цигари, след като жена ми катастрофира.
- Защо единственото ви изискване към бъдещата ви съпруга е да се възхищава от „Четирите годишни времена” на Вивалди? – припряно попита Елвира.
Художникът се засмя:
- Обичах да слушам тази музика, докато рисувах Нона. Ето, вижте! – Продан Пириндизов посочи три картини в бронзирани рамки на стената. – Това е покойната, пресътворена докато слушах „Пролет”, „Лято”, „Есен” и „Зима”. Най-лявото платно съм го нарекъл „Нона и Зимата”. Забележете колко грациозно се пързаля на кънки върху леда на езерото „Ариана”. Акцентът пада върху краката й – изящни, стройни и красиви! Обута е в бели чорапи, които са попили в себе си цялата светлина на деня. Съседното платно пък съм го назовал „Нона и Есента”. То изобразява съпругата ми на Женския пазар. Около нея пъстреят ябълки, дюли, круши, дини, пъпеши, но най-хубавите плодове са стегнатите й гърди. Още от пръв поглед се долавя внушението, че те са естетическият център на цялостната композиция. Върху третото платно – „Нона и Пролетта” – съм увековечил жена ми с венче от ябълков цвят в косата. То изпълнява и ролята на ореол. Такава изписах моята любима и като Светата Дева върху стената на новата черква в село Болярово. Пропуснах да ви кажа, че освен с портретна живопис, се занимавам и с рисуване на икони. За да осигуря охолен живот на моето момиче се наложи да се правя и на реставратор. За съжаление не мога да ви покажа „Нона и Лятото”, защото ми я откраднаха. Бях изобразил жена си чисто гола върху златист крайбрежен пясък. Зад нея морето се беше така надигнало, сякаш е любопитен мъж, на когото ще му изтекат очите от мераци.
Художникът се разсмя доволно и запали цигара. След като си допи кафето, Елвира Кацарова си тръгна с извинението, че трябва да се срещне с проф. Коджабашев, в чиято клиника ще започне работа. Пириндизов я покани да му гостува отново, но тя му отговори уклончиво – не знаела какво ще бъде работното й време като новопостъпила лекарка.
Когато се завърна у дома си, майка й я нахока, че твърде малко е разговаряла с художника.
- Но, майко, - отвърна Елвира – той въобще не ме вижда каква съм в действителност, защото живее само с мисълта за покойната си съпруга. Сигурно ще ме кара да се обличам в нейните дрехи и да слушаме Вивалди. Това, че не съм първа хубавица, не значи, че трябва да играя ролята на дубльорка. Той едва ли някога ще запомни моето име и сигурно постоянно ще ми вика Нона.
- Глупости! – избухна г-жа Кацарова. – От думите ти личи, че този човек е много емоционален, а емоционалните мъже са лесно податливи на внушения. От тебе зависи да го накараш да изтрие спомените си и да те приеме като реална съпруга. Настоявам да се видиш още веднъж с него.
Елвира наистина се срещна още веднъж с Продан Пириндизов, но не за да слушат заедно „Четирите годишни времена”, а за да му върне откраднатата картина. Ето историята на тази втора среща:
Проф. Коджабашев я изпрати на един адрес – да прегледа някакъв болен, който се обадил по телефона в клиниката. Мъжът се оказа от оная порода груби хора, които майките им ги раждат само за да не са празни улиците. От върха на главата му се стичаше струйка кръв, лявата му вежда беше цепната, а ръкавите на ризата му бяха съдрани и под тях се виждаше разранена и посиняла кожа.
- Налага се да отидете в „Пирогов” – каза младата лекарка. – Много сте пострадал.
- Никъде няма да ходя – тросна се мъжът. – Ще ме видят ченгетата на какво приличам и моментално ще ме окошарят. Затова позвъних във вашата частна клиника. Надявам се, че няма да ме издадете!
- Но кой ви докара до това състояние?
- Бих се с трима братя. Единият имаше да връща пари на бизнесмена Паприков, но се правеше на разсеян. Паприков ме нае за посредник, понеже имам опит в тая работа. След като длъжникът продължи да се прави на тарикат, аз изстрелях три патрона във входната врата на апартамента му, за да го сплаша. Той ми определи среща, на която довел и братята си с лопати, които ме пребиха. Добре, че съм бивш боксьор, та нося на бой. Едва оцелях!
Елвира Кацарова изчисти и превърза раните на бившия боксьор, сложи му една инжекция против тетанус и го попита как се казва, за да му напише рецепта.
- Казвам се Георги Бекярски, но не ми пишете рецепта, защото една седмица ще се покрия от света – дори носа си няма да покажа на улицата. Може ония копелета да са ме проследили и да ме довършат с лопатите. Като се съвзема ще ги очистя до един.
- Как така ще ги очистите до един?
- Ами такава е играта: или те – мене, или аз – тях! Ще ги натикам в гробищата без да ми мигне окото. Един от братята се закани, че дори на снимка да ме види, пак щял да ме халоса по главата.
Елвира се изправи и попита къде може да си измие ръцете. Георги Бекярски й посочи една врата. Лекарката я отвори и замръзна прага. На стената до мивката висеше „Нона и Лятото”.
- Откъде имате тази картина? – попита тя.
- Една танцуваща сервитьорка ми я подари – отвърна биячът. – Казва се Нона. С нея спечелихме преди година конкурса „Мис и Мистър”. Стана ми гадже, но после се ожени за някакъв художник. Донесе ми тази картина и каза, че иска да бъде при мене гола дори когато я няма. Аз й отговорих, че нямам нужда от тази цапаница, понеже съм я снимал без дрехи на мобилния си телефон. Веднъж дори й направих клипче – по офицерски брич, с фуражка и с моя пистолет в ръка. Страхотна е! Ако искате ще ви пусна клипчето. Беше страхотна жена, но развратът я направи още по-готина. Нона се сваляше само с баровци. За една нощ с нея те й плащаха по 1000 лева. Нейният художник беше яко захапал джама и за нищо не се досещаше. Нона се смееше, че бил по-глупав от мехурчетата в чашите с евтина бира, с която постоянно се наливал. За съжаление мацката се разби с моето ферари в един крайпътен стълб, докато бързаше за нашата среща в драгалевската вила на Паприков. Но така или иначе тя вече ми беше омръзнала и бях решил да я прехвърля на Киро Пацата в Италия. След като се насити на момичетата той ги пуска по улиците на Рим да му носят пари.
Георги Бекярски се засмя с гърлен глас и продължи:
- Като казах „пари” та се сетих да ви попитам колко ви дължа за посещението?
- Не искам пари – отвърна лекарката. – Искам да ми дадете картината с голото момиче.
- Готово! – отвърна без всякакво колебание Бекярски и откачи „Нона и Лятото” от стената.
След като се сбогува с претрепания с лопати мъж, Елвира не се върна веднага в частната клиника на проф. Коджабашев, а отиде в дома на художника. Като видя картината той плесна с ръце от удивление и попита:
- Откъде я взехте?
- Купих я от един вехтошар – излъга Елвира.
- Много лошо е съхранявана – възмути се Продан Пириндизов докато опипваше рамката.
По едно време се вторачи в нея:
- Тук има някакъв разкривен надпис: „На моя Георги, който искам да ме вижда все така. С любов. Нона”.
Художникът се хвана за сърцето и седна на един стол.
- Подозирах, че жена ми ми върти непочтени номера и си има любовник, но се правех на разсеян – изпъшка той. – Още утре ще отида в черквата в Болярово и ще изчегъртам лицето й от образа на Светата Дева. Мръсница! А вие повече не идвайте тук – обърна се той към Елвира. – Без да искате съсипахте голямата илюзия на моя живот!

РОМЕО И ЖУЛИЕТА ОТ ВРЪБНИЦА

Никой не знаеше истинските им имена. Всички им викаха Ромео и Жулиета. Живееха в квартал Връбница, на една и съща улица, в две съседни къщи.
Той работеше като фотограф в студиото при последната спирка на трамвая, а тя продаваше банички със сирене и кифли с мармалад на гарата. И двамата бяха толкова бедни, че израстнаха с дрехи на мъртъвци. По този повод един нахакан клиент, дошъл за снимки на задграничен паспорт, попитал Ромео дали костюмът му не е шит от пиян шивач. Жулиета пък си правеше огърлици от желъди, които влюбен в нея машинист по линията София-Бургас й носеше. Момичето нанизваше желъдите на конец и ги боядисваше със „сребърен” бронз. С този бронз всяка есен баща й мажеше кюнците на пернишката печка . Хем да не ръждясват, хем да изглеждат като богаташки.
Най-вкусното ядене на двамата влюбени беше филия хляб, намазана с мед. Жулиета забрани на Ромео да вкусва черен мед, защото й навявал скръб и сълзи. „Сигурно пчелите са го събирали от цветята в гробищата”, твърдеше тя.
„Бедността има и своето предимство – казваше през смях момичето. – Вкъщи ще ходим голи като Адам и Ева. И ще прегрешаваме. Ще ме снимаш без дрехи на всеки две години, за да проследя остаряването си. Когато побелея ще ме гледаш без очила, за да не виждаш кусурите ми.”
„Аз пък си мечтая да живеем в къща със стени, облепени с банкноти – отвръщаше Ромео. – Спалнята ще бъде изпъстрена с долари, всекидневната – с британски лири, а кухнята – с германски марки.”
Ако той се прибереше пръв от работа, отваряше широко прозореца на стаята си и закрепваше на перваза транзисторен приемник ВЕФ. Намираше танцова музика и усилваше звука. Щом пък тя се върнеше преди него, открехваше своя прозорец и поставяше саксия с червено цвете.
Настроението и на двамата беше винаги съботно. Защо съботно ли? Защото в събота – последният работен ден на седмицата в ония времена – присъства най-силно удоволствието от неделната почивка. А тя е пълна с всевъзможни прищевки и щуротии.
През студените празнични дни двамата се возеха в трамваите на града, за да им е топло. Тогава той казваше, че му се иска да пусне във врата й снежна топка – за да станат дрехите й по-хлъзгави, та да може по-бързо да ги свали. Тя го наричаше „глупчо”, който нищо не разбира от жени. Ами че нали снежната топка във врата вместо да те отпусне за палави игри, ще те накара да се свиеш, за да запазиш топлината на тялото си. Как може една жена да се разголва при паднал термометър? Глупчо!
През лятото винаги слизаха на спирка „Халите” и се запътваха към ЦУМ. Преди да влязат в големия магазин, Жулиета се задържаше на третото стъпало на главния вход, за да го подсети, че на това място той за първи път й е предложил: „Ожени се за мене!” После двамата отиваха в градинката пред черквата „Свети Седмочисленици”. Когато просякът музикант зърнеше хубавата Жулиета, й изпращаше целувка през тромпета си. Чуваше се нещо като примляскване, което караше момичето да трие с погнуса устните си. Ромео се смееше и казваше, че съжалява този грозен и дрипав музикант, защото той никога няма да се върне у дома си със следа от червило по бузата.
Щом седнеха на пейка, Ромео запалваше цигара и двамата пушеха от нея. Веднъж, докато Жулиета изпускаше дима през носа си, Ромео й рече: „Ако ми изневериш, ще се препаша с отровна змия, чиято глава съм откъснал в момент на ярост.” „Ако пък ти ми изневериш – отвръщаше Жулиета – ще си сваля сандалите и ще хукна боса през поляните, пълни с пепелянки, за да ме ухапят смъртоносно.”
На тръгване винаги пускаха в близкия тото пункт фиш с рождените си дати и с деня, когато за първи път са се целунали. След като се прибираха от тези разходки, двамата напръскваха възглавниците си с един и същ одеколон, за да се усещат и в съня си.
Всичко това продължи, докато не решиха да пътуват до Москва с парите, които ненадейно бяха спечелили от тотото. Настаниха се в хотела и веднага тръгнаха по магазините. Тя беше решила да му купи часовник за уговорения им годеж, а той на нея пръстен. Разбраха се да се срещнат по обед в ресторант „Алтай” и се разделиха.
Голямо бе учудването на Ромео, когато видя своята Жулиета да пие водка на една маса с непознат мъж. Когато застана пред тях, непознатият му каза: „Здравствуйте!” и го покани да седне на по чашка. После широко се усмихна. Всичките зъби в устата му бяха златни. Ромео се втрещи от тази усмивка, но непознатият му обясни, че е от Азербайджан, където по стара традиция златните коронки демонстрирали благосъстояние.
„Какво правиш на тази маса с този непознат човек?” – попита Ромео доста ядосано своята любима. Тя отпи глътка водка „Столичная” и отвърна, че й е омръзнало да живее в бедност. „Затова ще се омъжа за този богаташ. Когато му свършат парите в банката – изфъфли Жулиета, - ще живеем от неговите златни коронки. Всеки един от тези 32 зъба ще ни осигурява охолство за два месеца. И вместо да си броя стотинките, ще живея като кралица.”
„Ти или си много пияна, или си безкрайно глупава!” – изруга Ромео и се върна в хотела. Взе си куфара и тръгна обратно за България. Беше толкова изненадан и унизен от случилото се, че когато попълваше митническата си декларация на границата, написа името си с малки букви.
Днес на мястото на старите им къщи се издигат два панелени блока. Ромео и Жулиета живеят на третите им етажи и балконите им са един срещу друг. Единственото нещо, което ги свързва, е опънатото на макари въже за простиране на прани дрехи. Семейството на Ромео го използва в нечетни дни, а семейството на Жулиета – в четни.
Защо споменах думата „семейство”? Защото в края на краищата Жулиета се омъжи за оня локомотивен машинист по линията София-Бургас, който й носеше желъди за огърлици. От него тя роди момче, което нарече Огнемир. Ромео пък се ожени за пощенската раздавачка, на която всички в квартала викаха Д`Артанян, понеже беше с мустаци. Тя го надари с момиче, което кръстиха Десислава.
Огнемир и Десислава.
Една възрастна жена от Връбница си спомни, че така са били истинските имена на Ромео и Жулиета.

БЯЛАТА ЦАРИЦА

Лявата му обувка подсвирваше рязко винаги, когато правеше завой, за да навлезе в асфалтовите алеи на Градската градина. Един стърчащ пирон от недокован ковчег в дърводелската работилница на гробищата беше направил дупка в гумения ток на подметката, от която излизаше въздух със свистене.
На 20 юли подсвирвайки с лявата обувка Евлоги Гигов Гинев премина покрай пейките, върху които играчите на шах, втренчени в черно-белите квадратчета напрегнато правеха стратегически, най-често фатални ходове. Край таблите просветваха металическите левчета, които мъжете бяха заложили хазартно в началото на партията.
На втората пейка короната на бакелитените царе бяха изстъргани с джобно ножче, защото притежателят на дъската беше републиканец по дълбоко вътрешно убеждение. На четвъртата пейка пък липсваха и двата царя понеже собственикът на комплекта ги беше изхвърлил демонстративно в кошчето за боклук и ги беше заменил с обикновени пластмасови копчета – черно и бяло – от стари балтони. Затова и двете копчета бяха протрити и напукани. До тези детронирани царе се мъдреха две разноцветни запалки, които изпълняваха ролята на царици.
Царете и цариците в случая бяха низвергнати защото човекът от четвъртата пейка мразеше хората с власт. Причината беше, че преди години те бяха обявили баща му за знаменосец на нови, печеливши идеи, а когато тези идеи банкрутираха, тенденциозно го обвиниха за цялостното поражение на прогресивните стремежи и го изпратиха да върви по дяволите. Що се отнася до жените на властолюбивите мъже, то те, според мнението на мнозина, са необходими само да раждат деца, да палят еротични страсти и … цигари с ароматизиран тютюн. Затова именно бяха заменени със запалки.
Евлоги Гигов Гинев поздрави мъжкарите от втора и четвърта пейка и се отправи към своето любимо място под липата. Свали сакото си и въпреки жегата се наметна с него. След това внимателно седна на леко разкривената пейка. Токът на лявата му обувка подсвирна за последно, въздъхна и се успокои.
За разлика от фигурите на останалите играчи неговите не бяха нито от протрит бакелит, нито от напукан порцелан, нито дори от модерна силиконова пластмаса, а от дърво. Той ги беше издялкал сам, защото преди кризата да го превърне в майстор на ковчези си изкарваше хляба като дърворезбар. Хората внезапно обедняха и вече никой не купуваше неговите дъбови слънца и слънчогледи, пауни и чучулиги, едри гроздове и житни класове. В момент на отчаяние Евлоги Гигов Гинев реши да изхвърли останалите му дъсчици и трупчета, но в края на краищата размисли и се разколеба. Разположи се за сетен път на тезгяха и изработи от тях шахматни фигури с човешки лица.
Най-напред се захвана с пешките. След като издялка три пехотинеца с еднакви физиономии той се ядоса на това еднообразие и извади от гардероба кутията от обувки, в която пазеше снимките на момчетата от неговата рота. Избра една щракната от пътуващ фотограф с апарат „Смена-8М” и се вгледа в лицата на приятелите си. Личеше си, че още не са се успокоили от завършилата преди малко учебна атака. Войниците здраво стиската оръжието си, на което щяха да разчитат за оцеляването си в една истинска война, ако Карибската криза се беше превърнала в огнен сблъсък.
Резбарят издялка шестнайсет пехотинеца с пушки, насочени към противника. Две от фигурите бяха с цигари в устата, защото редниците Кирков и Хаджимишев дори когато се бръснеха не вадеха фасовете от устата си. Лицето на ефрейтор Колев беше набраздено от прекарана в детството шарка, а ушите на младши сержант Ликов бяха клепнали като на старо селско куче. За да не бъдат пешките анонимни Евлоги Гигов Гинев обозначи с инициали имената им върху раниците на гърбовете им. Освен това внимаваше каските да не бъдат прекалено нахлупени, за да се открояват лицата им.
За съжаление от тези физиономии никак не се интересуваше Главното командване, понеже ги смяташе за пушечно месо, на което е разрешено само да вика „ура” при нападение и на парад. Беше им внушено, че охкането и вайкането са признаци на слабост, които излагат ротата на подигравки.
След пешките Евлоги Гигов Гинев подхвана топовете. Първоначално смяташе да ги представи като „катюши” но се отказа тъй като нашенски войник никога не е боравил с това оръжие през войната. Затова първия топ издалка като гаубица, втория изобрази с формата на зенитно оръдие, третият стана същинско противотанково оръдие, а четвъртият приличаше на бронетранспортьор. Върху дулата и на четирите резбарят изписа „Круп”, за да подчертае мнението си, че всички висококачествени оръдия са от яка германска стомана.
Когато стигна до кончетата, той ги представи с високо вдигнати предни крака. Защото копитата на тези животни също участват в битките. Ездачите върху тях бяха с ризници и копия – някакви средновековни рицари, които никак не се съчетаваха по историческа съпоставимост с металните топове от Втората световна война. И четирите конника имаха в торбичките, привързани към седлата им, по една бутилка вино, с което щяха да се почерпят след битката. Това вино допълнително щеше да повдигне самочувствието им, че превъзхождат пейзаните от пехотата с по-изгодната си стратегическа позиция и с по-голямата си маневреност.
Неправилно се смята, че мисълта за това превъзходство е възникнала у конниците по времето на Луи ХIV и на Петър Велики. Всъщност то се е появило още в епохата на Юлий Цезар и на неговия предходник Александър Македонски. И четирите конника на резбаря бяха с развети наметала, които всъщност пречат в боя, но пък допринасят за суетата на ездачите.
Когато дойде редът на офицерите, резбарят намисли да ги извърти направо на струга, тъй като не обичаше хората с пагони. Лошият му поглед към мъжете с еполети и звездички на раменете идваше от детството му, когато беше затворен в Инфекциозната болница заради скарлатина. В стаята с десетина легла имаше един младши лейтенант, който щом видеше новопостъпило хлапе, го караше да си отвори устата – уж да му види зъбите. Щом момчето си отвореше устата офицерът плюваше в нея като се тръшкаше от смях и викаше на унизеното дете: „Затвори си плювалника бе, глупако!” Това беше голяма подлост от негова страна.
От обида болните малчугани не можеха да заспят по цяла нощ. На малкия резбар му хрумна да запали със златната запалка на младшия лейтенант мустаците му. Пострадалият беше изписан с белег от изгоряло на носа, но преди да си тръгне той извъртя такъв шамар на резбарчето, че му спука лявото тъпанче. Доктор Карталов заши тъпанчето, но му рече, че дори да има глас като Енрико Карузо, той никога няма да стане певец къй като няма да може да улавя височините в арията на Каварадоси.
Поради ненавистта си към пагонлиите Евлоги Гигов Гинев издялка четирите офицери не като стратези, излизащи току-що от заседание около бойната карта в Генералния щаб, а като заклети картоиграчи и ухажори на дами с леко поведение. Ако седящите зад шахматната дъска на дърворезбаря играчи се вгледат в лицата на четиримата офицери, те моментално биха станали и си тръгнали, защото с такива командири-пройдохи никой не би могъл да спечели каквото и да било сражение.
Най-труден беше моментът, когато трябваше да бъдат издялкани фигурите на двата царя и на двете царици. Като човек с републикански убеждения Евлоги Гигов Гинев се чудеше откъде да намери подходящи образи за тези фигури. Почти цял месец си блъска главата над този проблем докато веднъж не подхвана разговор с един доцент по история в Университета, който беше дошъл да поръча ковчег за баща си. Преподавателят му обясни, че най-подходящи за целта са император Наполеон Бонапарт и съпругата му Жозефина Боарне. Дори му донесе цветна енциклопедия „Ларус”, в която да види как са изглеждали Корсиканецът и жена му. Доцентът му разказа допълнително, че великият френски военачалник – републиканец с корона на главата – е имал за съпруга най-обикновена кокетка със склонност към непрестанни флиртове и изневери. Поведението й неистово дразнело императора, но той не намирал сили да се изтръгне от омайващите прегръдки на неверната си половинка.
Майсторът на ковчези изслуша с отворена уста думите на историка и изработи Бонапарт и Жозефина от черно дърво като намек, че двамата са потъмнели от любовна страст. Императрицата той издялка с такова дълбоко деколте, че гърдите й едва се удържаха да не изскочат при някой кадрил, а императорът, въпреки че беше с ботуши на висок ток, едва стигаше до ушите й, върху които висяха големи златни обици. Що се отнася до белия цар и бялата царица те останаха без физиономии, тъй като още не бяха намерени подходящи исторически личности – монарси с републикански разбирания.
Въпреки че бялата царска двойка беше безлична, това не пречеше на желаещите да поиграят с шаха на Евлоги Гигов Гинев. За разлика от останалите притежатели на шахматни дъски, които бяха запалени хазартни играчи и играеха на по едно левче с всеки, пожелал да седне срещу тях, мъжът със свиркащата обувка даваше своите фигури под наем от два лева. Защото да се играе с шахматни фигури с човешки лица си е незаменимо удоволствие! Самият той заставаше отстрани със скръстени ръце и внимателно наблюдаваше физиономиите на двамата, решили да премерят сили под липата.
В четвъртък, 28 юли, пред него се изправи някакъв човек, който въпреки жегата криеше плешивината на главата си с оръфана бейзболна шапка. Мъжът каза направо, без каквито и да било увъртания:
- Нямам в джоба си пукната стотинка, за да си платя играта, но ти предлагам в замяна на това да се качиш в моята мансардна стая и да погледаш една гола жена в отсрещната кооперация. Зяпай я докато ти се премрежат очите. Щом нямаме дебели портфейли, за да влезем в някой стрийптийз бар, ще трябва да се правим на контрабандисти на сочна плът. Докато ти си в моята мансарда аз ще бия на шах моя приятел, шофьор на водоноската, която мие улиците в центъра на града. Веднъж си беше купил евтино червило и си беше нарисувал целувка върху дясната буза, за да се изкара голям сваляч пред двамата поливачи, които се редуват на маркуча зад колата му.
Мъжът с оръфаната бейзболна шапка се обърна към застаналия в сянката на близката бреза шофьор, който кимна с глава и се усмихна така, сякаш се оправдаваше, че е въвлечен в някаква далавера, забранена от закона.
- Ето ти ключа от мансардата – продължи мъжът. – Потъмнял е от потта на зяпачите, които са го стискали в мокрите си длани. Трябва два пъти да го превъртиш, за да отключиш вратата. Не е далече от тука – на ъгъла на „Витошка” и „Солунска”. Тръгвай веднага, защото след четвърт час жената ще захвърли дрехите си върху един плетен стол и ще се протегне чисто гола. Сигурен съм, че веднага ще я пожелаеш и ако по някакъв начин ти се сбъдне меракът, ще се въргаляш с нея толкова бясно в леглото, че одеялото под вас ще се разплете на шарени конци, с които после можеш да си изплетеш пуловер, за да го носиш в зимните дни като топъл спомен.
Дърворезбарят се прокашля от смущение. До сега никой не му беше предлагал такава размяна. След кратко колебание взе ключа и се запъти към ъгъла на „Витошка” и „Солунска”. Направи няколко крачки и се спря, опипа се по брадата и понечи да се върне.
- Няма значение, че не си бръснат – окуражи го мъжът с бейзболната шапка, който вече протягаше ръка да направи първия си ход с централната пешка. – Върви!
Майсторът на кофчези се завъртя върху свирещия ток на обувката си и продължи напред. Изкачи задъхан етажите и се спря пред вратата на мансардата. Завъртя два пъти ключа и влезе. Тя беше потънала в прахоляк. Единствено прозорецът й беше изтрит до кристален блясък и беше леко открехнат. Отсреща една руса жена с копринен пеньоар се решеше пред голямо стенно огледало. Зад нея някакъв мъж с брада разтвори триножник, върху който прикрепи опънато на рамка бяло платно. Когато брадатият извади четките и палитрата, жената отхвърли дрехата си и застана гола. После обу чехли с висок ток и мускулите на тялото й се изпънаха като струните на китарата на оня музикант от някогашния състав „Танго и блус”, който пееше без почивка „Зелените поля на моя роден дом” и още няколко стари хита до шадравана в Градската градина. Художникът толкова се смути от голотата на блондинката, че започна да трие с лявата ръка дясното си око. Жената се разсмя и пръсна върху тялото си някакъв дезодорант. През отворения прозорец се промъкна омайваща миризма. Човек би помислил, че е попаднал в парфюмериен магазин след земетресение в момента, когато капачките на стъклениците са се разхвърчали след първия силен трус.
Съблечената госпожица отвори кутия с шоколадови бонбони „Моцарт” и налапа един. Лицето й придоби още по-закачлив вид. Дърворезбарят преглътна и усети в устата си сладък вкус. „Господи, - рече си той – когато след опело дойдат да ме почерпят за Бог да прости с бонбон, винаги ще си мисля за тази жена. А това си е направо светотатство! Как може да се мисли при смърт за голи жени?!”
Измина почти час и художникът започна да мие четките си в някакъв буркан с вода. Русата хубавица си облече отново пеньора. Евлоги Гигов Гинев заключи мансардата и тръгна към Градската градина. Шофьорът на водоноската беше потънал в пот. По бузите му се стичаха тънки струйки и мокреха яката на ризата му. Плешивият мъж с бейзболната шапка потриваше доволно ръце. Като зърна майстора на ковчези той лукаво го попита дали някога е сънувал подобна красавица.
- Не съм! – отвърна намусено Евлоги Гигов Гинев. – Преди трийсет и пет години жена ми избяга с един летец и оттогава не съм докосвал голо тяло. – И се учуди, че тембърът на гласа му се е променил.
После върна ключа от мансардата и затвори шахматната кутия. С бързи, свиркащи крачки се запъти към дома си. Цяла нощ чегърташе върху бялата безлика царица фигурата на голата руса жена. Накрая положи върху главата й корона от ламарината на една кутия риба-копърка. Когато слънцето изгря той се захвана с белия цар. Премести огледалото, пред което се бръснеше, от банята и го подпря на празна бирена бутилка. Наведе се към него, разтърка лицето си и много бързо издялка въху белия цар собствената си физиономия. Накрая заспа доволен.
Събуди се след две сутрини. Изяде едно варено яйце и се запъти към работилницата за кофчези. Излъга колегата си, че е ходил при точилар да наостри лезвиетата на рендетата и длетата си. Към четири часа взе кутията с черно-белите квадратчета и отиде в Градската градина. Намести се върху своята пейка под липата и започна да реди фигурите. Най-напред сложи бялата царица върху нейното бяло поле. После изправи себе си, то ест белия цар, до нея. Накрая стана и възбудено започна да крачи пред пейката. Играчите от съседните дъски за пръв път го виждаха толкова напрегнат и се запътиха към него. Събраха се доста зяпачи. Всички моментално забиха поглед в голото тяло на бялата царица. Републиканците от втора и четвърта пейка запалиха ядосано цигари и възмутено му обърнаха гръб щом го съзряха като цар с корона на главата.
На третия ден някой открадна бялата царица. Това стана в момент, когато дърводелецът на ковчези се беше обърнал с гръб към шахматната дъска и се взираше да види не идват ли отново мъжът с оръфаната бейзболна шапка и приятелят му – шофьор на водоноска.
Плъзна слух, че техен подставен човек е откраднал бялата царица. Двамата я продали в един в антикварен магазин и с парите купили уиски, което пиели докато гледат как брадатият художник рисува голата блондинка. По-вероятно обаче е бялата царица да е открадната от германеца хер Мюлер, който често се отбива в Градската градина да играе шах с републиканеца от втората пейка. Загубил съпругата си в една катастрофа преди няколко години. Тя била българка от жк „Люлин” и много приличала на тази царица.
Най-вероятно обаче е бялата фигура да е била похитена от мъжа от четвърта пейка. Подозрението идва оттам, че в израз на пробудена съвест той донесе на Евлоги Гигов Гинев бяла запалка с пъстър рекламен надпис и я постави върху полагащото й се опразнено бяло квадратче на дъската. Но така или инак кражбата не бе разкрита. Съкрушеният дърворезбар престана да идва в Градската градина. Край неговата пейка остана да се търкаля само белият цар с ръждясваща корона на главата.

СУПАТА НА ШВЕЙК

В градинката на черквата всеки празничен ден идва една дребна, възрастна жена и сяда на пейката срещу вратата на храма. Отваря дебела книга, подвързана с пожълтял вестник, и се зачита в нея. От време на време сваля телените си очила, подпира се на двата си бастуна и се дотътря до някоя от лехите с цветя. Откъсва две-три листенца и ги стрива между пръстите си. После бавно се връща на пейката и пак разтваря книгата.
Когато музиката писне и младоженците се появат на вратата на храма, тя вдъхва от пръстите си миризмата на смачканото листенце и се усмихва.
- Колко много красиви хора! – възкликна старицата. – Вижте булката, като че ли самият Господ я е рисувал! Роклята й трепери на нея. Някои от по-смелите невести влизат в черквата с отрязани над коленете рокли, но аз смятам, че има смисъл една жена да показва краката си само когато е ощетена в лицето. Тогава вниманието на мъжете се залепва по бедрата й и те забравят да се вглеждат в очите й.
Понякога ми се иска да отида до булката и да се фотографирам с нея, но не го правя, защото ще съсипя с неприятната си старост снимката. При това нито съм облечена като хората, нито имам подобаваща прическа. Обречена съм да живея с другите пенсионери в оная олющена кооперация, дето е клекнала до кръстопътя.
Когато в черквата няма сватби, аз отивам до Верка от долния етаж и с нея гледаме телевизия. Спираме звука, защото не ни интересува какво се говори, и само гледаме красивите артисти и луксозните мебели, сред които се движат. Вчера, докато гледахме филма “Целувка край езерото”, Верчето ми каза: “Марче, не забелязваш ли, че главните герои много приличат на теб и на твоя Клоцко, когато бяхте млади?” Изтрих си с носната кърпа очилата и се втренчих в телевизора. “Вярно, Верче, - пляснах с ръце аз и се разплаках – сякаш сме се върнали назад във времето.”
Мъжът ми, Клоцко, беше красив като френския актьор Жерар Филип. Обаче щом хората чуеха името му, се заливаха от смях и ефектът от хубостта му се похабяваше. Съпругът ми беше кръстен на дядо си и поради това цялото му име беше Клоцко хаджи Клоцков. На един бал в Офицерския клуб спечелихме наградата за най-добре танцуваща фокстрот двойка. Когато конферансието тържествено изрече имената ни: “Маргарита и Клоцко хаджи Клоцкови”, един вулгарен сервитьор ни заля с шампанско и ни превърна в мокри мишки. Присъстващите се кикотеха като пияни проститутки, а ние се отказахме от наградата и си тръгнахме.
Когато се преоблякохме и излязохме да се поразходим, за да се успокоим от обидата, една циганка-гледачка каза на мъжа ми, че с тая хубост може да се урочаса сам. Затова, когато се бръснеше пред огледалото, той затваряше очи и с ръка опипваше лицето си. Прокарваше бръснача там, където усещаше, че го бодат космите. Поради това бръснене на сляпо той често се порязваше и раните му се възпаляваха, защото имаше люта кръв. При едно такова порязване получи инфекция и почина в Александровската болница. Умря преди да се роди дъщеря ни. Бяхме решили с него, ако имаме момиче, да го кръстим Афродита, понеже никой не се съмняваше, че ще бъде хубавица.
Афродита порасна като най-изящното момиче в квартала. Когато вървеше по улиците, мъжете хвърляха подир нея стотинки, за да се обърне и да я зърнат отново. Съветвах я да се омъжи за офицер или дипломат, за да проживее живота си като царица, но тя се залюби с един … кукловод. Гледаше го като бог, който може да вдъхва живот на всякакви неодушевени предмети и да ги командори по своя воля. Той усети, че тя му се възхищава, и я превърна в кукла на конци. Правеше с нея каквото си поиска. След като й се насити и му стана безинтересна, кукловодът я изостави заради една балерина. Афродита се завърна при мен с пречупен мерак за живот. Да-а-а, беше останала съвсем без воля. Един художник, който я беше рисувал преди авантюрата й, като я видя след това, се слиса и успя само да каже: “Не бях срещал до сега повече похабена красота!”
Дъщеря ми седи по цял ден вкъщи и шие гоблени “Вилер”. Не иска да бродира каквито и да са човешки лица; предпочита къщи и дървета. Мъртва работа!… С моята пенсия едва връзваме двата края. Нямам пари да си платя членския внос на читалището, а той е два лева за една година. Понеже нямам право да взимам от библиотеката нищо, аз намерих у дома тази дебела книга и я препрочитам. Сигурно съвсем ще се учудите, когато ви кажа, че тя се казва “Приключенията на храбрия войник Швейк”. И знаете ли какво най-много ме удивлява в нея? Ами това, че Швейк обядва супа от кокошка. А е било война, 1914 година. Почти преди цял век. Ял е в калния окоп супа от кокошка, а аз сега нямам пари дори за разтворимо блокче с пилешки бульон!
Старата жена се разплака. Книгата падна от ръцете й. Аз я вдигнах и пъхнах в нея десет лева. За членски внос в читалището и за едно печено пиле. Музиката гръмна и избързах пред влизащите сватбари. Диригент на черковния хор съм и трябва да дам вярно “ла” от камертона на хористите, за посрещане на булката и младоженеца.

БОКАЛЪТ НА ЧЕЗАРЕ БОРДЖИЯ

Звън от разпилени монети стресна д-р Крум Палинчев. Той рязко се обърна, за да види от чий джоб са изпопадали стотинките, но около него нямаше хора. Звъненето се повтори и докторът нервно бръкна в десния джоб на сакото си. В него един джиесем продължаваше да „разпилява” пари. „Ало!” – извика Крум Палинчев в слушалката. „Кога най-после ще дойде твоят човек?” – чу той нечий припрян женски глас и връзката прекъсна.
Едва сега докторът се сети, че сакото не е негово, а на преселилия се в другия свят професор по археология Мариан Костов. Когато вдовицата на професора даде на Крум Палинчев да доизноси – по стар православен обичай – дрехата на съпруга си, тя му обърна внимание само на значката на Баварското историческо дружество върху ревера, но нищо не спомена за мобилния телефон. Освен сакото, г-жа Добринка Костова му даде и обувките на мъжа си, с които той е чел лекции в Берлинския университет върху наследството на древните цивилизации по земите на Балканския полуостров.
Д-р Палинчев се наведе и се взря в обувките за доизносване, които беше навлякъл сутринта, заедно с палтото. Чак сега забеляза следи от засъхнала жълта глина по токовете им. „Къде е намерил професорът тая кал по павираните улици на София и Берлин?” – учуди се лекарят. Потърси в джоба на сакото кърпа, за да изтрие очилата си, но вместо кърпа напипа някаква тапа. Беше коркова със следи от червено вино по нея. „Значи професорът тайно си е попийвал червено мерло, въпреки че беше противопоказно за неговия диабет!” – ядоса се докторът. Понечи да хвърли излишната тапа, но се спря. „Странно съвпадение: нервно обаждане по джиесема, тапа от вино и официални обувки, изцапани с жълта глина. Всеки начинаещ детектив веднага ще съпостави тези три неща и ще намери общия им знаменател, но аз съм едно обикновено джипи, което целодневно изписва десетки рецепти на болни хора и на хипохондрици, които си въобразяват, че са на крачка от гроба си! Отвикнал съм да наблюдавам и да съпоставям фактите от света около мене.”
Преди да направи първата крачка, мислите му се върнаха към думата „рецепти” и се сети, че наскоро жълта кал беше нагазил в улица „Лале” – разкопана за смяна на спукана водопроводна тръба. На тази улица живееше един възрастен счетоводител, който си беше втълпил, че е болен от хемофилия и панически викаше д-р Палинчев да му спира кръвта след порязване с ножчето за подостряне на моливи.
Лекарят се усмихна иронично и изпълнен с любопитство се запъти към изкопа на ул. „Лале”.
- Професоре, не ме подминавайте с тия мръсни обувки – чу той някой да вика зад гърба му.
Беше някакъв ваксаджия с втъкната зад дясното ухо цигара. Когато видя лицето на доктора той така се опули, че папиросата падна върху сандъчето с терпентинови бои.
- Извинете, - рече мъжът – но се припознах, защото носите дрехите и обувките на професор Костов. – Всеки четвъртък му лъсках патъците, преди да влезе в онази къща с белия люляк в двора. Държеше да няма нито една прашинка върху тях, защото се срещаше с една засукана женичка с големи „балкони”.
Ваксаджията намигна тарикатски и удари с голямата четка по сандъчето:
- Дай сега едно огънче да си светна цигарата и бягай при сгодната мадама. Може и на тебе да ти излезе късметът. Не си толкова нафукан, колкото професора, но щом ти е дал под наем дрехите си, може и ти да се порадваш на големите „балкони”!
- Не пуша и затова не нося нито запалка, нито кибрит – отвърна д-р Крум Палинчев и се извърна, за да огледа къщата с белия люляк.
- Нищо. Ще си взема огънче от счетоводителя, който е върл тютюнджия – рече примирено ваксаджията. – А ти все пак ела да ти лъсна чепиците така, че като излезнеш от женичката, да видиш в тях, като в огледало, грейналата си от кеф физиономия!
Лекарят сложи единия си крак върху сандъчето и приказливият ваксаджия продължи:
- Когато професорът излезеше на тротоара, сгодната хубавица се показваше на балкона, за да му каже с очи „чао!” Тя също лъщеше от задоволство. Мога да си представя какво представлява след тях креватът, в който са лежали. Сигурно на матрака са му се разхлабили от друсане всичките пружини. Ха-ха-ха!
Крум Палинчев даде два лева на дърдоркото и се запъти към къщата с белия люляк. Понеже зяпаше към балкона, той нагази в лепкавата кал на изкопа. Изруга и изстърга глината в бордюра. „Язък за лъскането!” – промърмори докторът и отвори дворната вратичка.
В къщата наистина го посрещна една „сгодна женичка с големи балкони”, която ухаеше на скъп парфюм.
- Сигурно вие сте посредникът за бокала на Чезаре Борджия? – попита тя и го покани да влезе.
Докторът премига от изненада, но бързо се овладя и отвърна с твърд глас:
- Да!
- Това, дето идвате със сакото на професора, ми вдъхва доверие, че сте много негов човек – продължи госпожата. – С лед или без лед?
- Какво с „лед или без лед”? – не разбра въпроса Крум Палинчев.
- Разбира се, любимият на професора „Джони Уокър” – отвърна кокетно тя. – Впрочем аз се казвам Фани Льондева. Сигурно Мариан ви е говорил за мене.
Крум Палинчев поклати глава.
- Тогава несъмнено знаете, че моите двама братя са страхотни иманяри – продължи Льондева. - Разведена съм и имам един син в десети клас на Френската гимназия. Сума пари отиват по него. По цял ден зачиствам монетите, които братята ми носят и ги продаваме на английски и германски нумизмати. Професорът ми помага при ценообразуването – усмихна се тя. – Като специалист по древни цивилизации той гарантира пред купувачите за автентичността на предметите. Много се дразни, когато примерно каже „200 евро”, а аз искам 400. Накрая се спираме на 300 и шитваме стоката. Трябва да ви кажа, че не пробутваме фалшификати, за разлика от Бонев, Трифонов и Линков. Е, имаше едно изключение с обиците на Клеопатра. Наш клиент от Щатите си беше въобразил, че след като египетската царица е била много суетна, то няма начин да не е носила обици. И възложи на братята ми да открият тези обици. Момчетата разбраха, че си имат работа с наивен маниак и му спретнаха голяма игра. Изчистих аз голяма монета от времето на император Октавиан Август и от нея изчуках две обици, подобни на тези, които са носили тракийските принцеси. Оксидирах ги допълнително и ги пробутахме на богатия лапни шаран. С парите от тях братята ми купиха беемвето, което засега кротува заключено в гаража под нас. Американецът обаче не бил съвсем балама и дал обиците за проба в една физическа лаборатория в щата Луизиана. От там му отвърнали, че материалът на накита е с древни показатели и че не е никакво менте.
Фани Льондева пусна лед в една чаша с „Джони Уокър” и я подаде на доктора. После сипа лед и в другата, вдигна я и каза: „наздраве!”
- Но аз много се разприказвах – рече фалшификаторката на обиците. – Време е да преминем към целта на вашето посещение. Сигурно идвате от името на руския милионер, който е полудял да купи бокала на Чезаре Борджия?
- Да! – отвърна лекарят, решен да продължи играта с госпожата.
- Ето го! – рече възторжено тя и донесе от съседната стая бокала. Знаете, че принц Чезаре Борджия, описан в трактата „Владетелят” на Николо Макиавели, е син на папа Александър VI. Негово светейшество бил убеден, че това е Светият Граал – чашата, с която Исус Христос е пил вино на Тайната вечеря, а после в нея свети Йосиф Ариматейски е събирал капки от кръвта му. Папата го подарил на сина си в знак на благодарност, че е ликвидирал най-големия му съперник за трона и тиарата. След като получил Граала, Чезаре наредил на придворния си живописец да изрисува върху него прочутата фреска на Джото ди Бондоне „Целувката на Юда”. Любопитното в случая е това, че художникът е нарисувал физиономиите на Божия син и на неговия предател с бои, забъркани от тинктурите на най-голямата отровителка по онова време. Когато в бокала се сипело отровно вино, лицето на Юда Искариотски ставало червено като адска клада, а когато питието било чисто, образът на нашия Спасител започвал да излъчва светлина. По този начин Чезаре Борджия разбирал дали са възнамерявали да го погубят или приятел действително е искал да го почерпи от сърце. За по-голяма автентичност аз изчегъртах върху дъното на бокала името на папския син Cesare Borgia.
Докторът взе бокала, разгледа го внимателно, и отвърна:
- Но не би ли трябвало да бъде Caesare, а не Cesare?
- Не! – отвърна категорично Фани Льондева. – С Caesare се е изписвало името на император Юлий Цезар, обаче в средните векове „а”-то е изпаднало и вече се е пишело Cesare. Освен това „С”-то в началото на името вече се е изговаряло не като „Ц”, а като „Ч”.
- Интересен бокал! – рече д-р Палинчев. – Просто невероятно!
- „Невероятно!” – така казваше и професор Костов – отвърна жената и добави: - Наскоро той дойде с бутилка червено вино. Поиска ми тирбушон, за да я отвори, и наля в бокала. За негово най-голямо изумление лицето на Исус Христос стана сияйно бяло. „Значи питието не е отровно!” – засмя се Мариан и отпи глътка, въпреки че неговият лекар му бил забранил да близва дори капка заради болестта. После ми каза, че до няколко дни ще ми изпрати посредник на някакъв французин, който можел да конкурира предложената цена от руския милионер. И ето, че вие идвате от негово име. Защо толкова се забавихте? – ненадейно попита госпожата.
- Защото междувременно професорът почина от неговия диабет – отвърна докторът. – А толкова пъти го бях предупреждавал, че всяко алкохолно удоволствие за болните като него хора води до смърт.
Търговката на бокала се намръщи и махна с ръка:
- Според мене, той не почина от диабета си, а от бокала на Чезаре Борджия.
- Как така? – изненада се докторът.
- Ами след като професорът си тръгна, лицето на Исус помръкна, а на Юда почервеня като клада от Преизподнята. Сега си припомням всичко минута по минута: с моя тирбушон Мариан отвори бутилката и пъхна тапата й в джоба на сакото си, защото имало поверие, че запушалките носели късмет. Обу си изцапаните от изкопа обувки и ми каза: „До скоро!” Аз излязох на балкона да му махна за сбогом. Когато се върнах, видях промененото лице на Божия предател. И си рекох, че с професора е свършено! Защото засъхналата на дъното някогашна отрова се е разтворила с известно закъснение в чистото вино и той я е погълнал.
- Ужасно! – възкликна докторът. – Как е било възможно...
Той не довърши мисълта си, защото на външната врата някой започна да думка и да крещи: „Отворете! Полиция!” Фани Льондева пребледня и пъхна бокала на Чезаре Борджия в кухненския шкаф, зад захарта и ориза. После разтреперана отвори вратата. Зад полицаите се кокореше ваксаджията от улицата.
- Господин комисар, - чу тя гласа му. – Днес, при наблюдаваната от мене гражданка Фани Льондева, най-после дойде посредникът, който възнамерява да отнесе бокала на Чезаре Борджия, известен още като Свещения Граал.
- Дайте бокала! – заповяда някакъв мъж със свиреп поглед.
- Какъв бокал? – направи се на ударена госпожата.
- Не ни губете времето! – ядоса се мъжът със свирепия поглед. – Ще обърнем цялата къща наопаки и пак ще го открием.
Льондева въздъхна и измъкна бокала от шкафа.
- Сега закопчайте и двамата – и нея, и купувача – и ги карайте в ареста!
Докато белезниците щракваха на ръцете на доктора, той видя някой да го сочи и да казва нещо на италиански на мъж с тъмни очила. Мъжът кимна с глава и изрече едно кратко: „Си!”
- Но аз не съм нито купувач, нито посредник, аз съм само един обикновен български лекар – започна да обяснява Крум Палинчев. – Тук дойдох от любопитство, а не заради някакви монети, обици и бокали!
Никой не му обърна внимание. Двама яки мъже го сграбчиха под мишниците и го повлякоха към спрелите на улицата коли. Преди да го пъхнат в първия джип той зърна „болния” от хемофилия счетоводител, който извика:
- Докторе, помогнете ми! Пак се порязах. Без вас ще ми изтече цялата кръв, а не съм теглил чертите под графите „актив” и „пасив” на фирмата „Брадър енд...”
Полицейските коли пуснаха сирените и не се чу докрай името на фирмата, която щеше да остане без приключен финансов баланс.