МЕДАЛЬОНЪТ

В една антикварна книжарница студентът от Техническия университет Лозан Кертиков откри забравено писмо. То беше пъхнато между 48-а и 49-а страница на учебника по машинно чертане. Върху него с технически шрифт беше изписано: „До г-жа Анастасия Вайселова, ул. „Ген. Паренсов” № 124, вх. В.
Студентът прерови още няколко книги, но след като не откри в тях писма, се запъти към „Ген. Паренсов”. Входната врата на блока беше открехната и той се шмугна вътре. Върху дървената пощенска кутия на г-жа Анастасия Вайселова имаше залепено парче от пожълтяла канцеларска хартия с надраскано предупреждение: „Моля, не пускайте рекламни обяви. Не ме интересуват.”
„Тая жена сигурно е много стисната и няма да ми даде дори 50 стотинки за писмото”, помисли си Лозан Кертиков и тръгна по стълбите да търси вратата на госпожата. Натисна два пъти звънеца, както обикновено правят раздавачите, и зачака. Чу се шляпане на пантофи в коридора и кафяво боядисаната порта изскърца. Показа се подпухнала жена с побеляващи коси и с избелял пеньоар. Лозан каза „добър ден” и й подаде плика. Тя се взря в надписа и ръцете й се разтрепераха.
- Влезте и ми разкажете откъде имате това писмо – каза тя като гледаше изпитателно студента.
- Намерих го в една антикварна книжарница, докато търсех учебници за следването си – започна да обяснява Лозан и седна върху едно издраскано от котешки нокти канапе в холната стая. – Сигурно обичате домашните животни? – опита се да захване разговор младежът.
- Нора беше от ангорска порода, но умря от старост – отвърна кратко Анастасия Вайселова и нервно започна да разкъсва плика, за да извади писмото.
През това време Лозан Кертиков любопитно се заоглежда. Върху старинния шкаф запляска с криле в клетката си пъстър папагал.
- Сигурно сте го кръстили Жако? – пак се опита да завърже разговор студентът от Технически университет. – И сигурно много обича да говори?
- Не, не говори! – отвърна рязко жената. – Не желая повече да чувам никакви бръщолевения. В тоя живот ушите ми се претъпкаха с излишни думи!
Най-накрая Анастасия Вайселова успя да измъкне писмото, намести разхлабените си очила и се зачете. Студентът Кертиков продължи да оглежда дома й. През отворения портал към спалнята се виждаше голямо стенно огледало, пред което бяха натрупани всевъзможни помади, червила, парфюми и боя за коса.
Жената прочете писмото, проследи погледа на госта си и се разплака. Изтри очите си с омачкана бяла кърпа, която извади от джоба на пеньора, и каза:
- Сигурно се чудите защо върху шкафчето пред огледалото имам повече козметика, отколкото е нужно? Държа всичко това, тъй като не знам кога ще се завърне човекът от писмото. Трябва да бъда готова да го посрещна толкова хубава, каквато ме помни от онези млади години.
После г-жа Вайселова сложи върху езика си таблетка валериан, наля в една чаша вода, отпи от нея и вдигна нагоре главата си, за да преглътне по-лесно. Чак сега студентът забеляза, че дори миглите на очите й са започнали да побеляват.
- Благодаря ви, че ми донесохте писмото! – заговори бавно тя и отвори кутия с шоколадови бонбони, за да го почерпи. – Тия бонбони бяха единственото сладко нещо в живота ми, докато чаках мъжът от писмото да се завърне. С него си бяхме обещали да се оженим, когато завърши специализацията си в Берлин. Беше отличник в тогавашния Машинно-електротехнически институт и спечели конкурс. Той замина, а аз се захванах да подреждам стая за бъдещите ни деца.
Анастасия Вайселова стана и отвори една врата.
- Ето я! – каза тя. – Има две креватчета. Едното е застлано със синьо одеяло, а другото – с розово. Защото вярвах, че ще родя момченце и момиченце. Но след няколко месеца престанах да получавам писма от моя годеник. Какви ли не мисли минаваха през главата ми! Предположих, че се е опитал да прескочи Берлинската стена, за да избяга в Западна Германия. И че при този опит граничарите на ГДР са го застреляли. Но в такъв случай би следвало да пристигне в България в ковчег. Тогава реших, че бягството му е било успешно. Обаче защо мълчи, защо не ми пише? Въпреки всички съмнения, аз се надявах, че един ден ще получа телеграма, с която ще ме повика в Хамбург, в Мюнхен или в някой друг град на Германия. Затова започнах да взимам частни уроци по немски език. Така се изнизаха пет години. Благодарение на частните уроци успях да се назнача като екскурзоводка в „Балкантурист”. Станах приятелка на секретарката на най-важния шеф и успях да измъкна от бюрото й няколко празни карирани листа с червен печат. Смятах да ги попълня с подходящ текст и да ги използвам като фалшив документ за благонадежност, с помощта на който да ми разрешат да пътувам на Запад. И ето че днес получавам писмо от моя приятел, с което ми се извинява, че е нарушил клетвата си да се ожени за мен и е предпочел за съпруга една германка. Върнал се в България и тя му родила син. Дълги години работил в Министерството на машиностроенето, но лошо се разболял.
Анастасия Вайселова тежко въздъхна, намести отново очилата си и се взря в писмото:
- Изпраща ми адреса на някой си нотариус Панайот Паликарски, при когото бил оставил плик с пари. Връща ми цялата сума, с която аз го издържах, докато следваше в МЕИ... За какво ли са ми вече тия пари?
- Но защо, след като сте разбрали, че той е потънал вдън земята, не се запознахте с някой друг, за когото да се омъжите и да имате деца?
Анастасия Вайселова го погледна с изненада:
- Не се омъжих заради медальона.
- Какъв медальон?
Госпожата леко разгърна пеньора на гърдите си:
- Виждате ли тук този белег? Това са две букви – Л и К – първите от името и фамилията на моя годеник. В знак на дълбока обвързаност го накарах да ми ги драсне между гърдите с ъгълчето на бръснарското си ножче. Този медальон не може да бъде изгубен или откраднат. Той е вечен! Ще го нося до смъртта си. И как си мислите, че с него бих могла да легна под друг мъж?
В тъмния ъгъл на холната стая се чу някакво припляскване. Студентът помисли, че папагалът отново се е размърдал, но се оказа, че е златна рибка в аквариум. Анастасия Вайселова запали лампата зад аквариума и каза:
- Тази рибка беше единственият свидетел на поставянето на медальона. Така неприлично се беше вторачила в нас, че аз я нарекох Казанова. В едно списание бях прочела, че морските животни имат скрит интелект. Сигурно е така, защото, когато си мисля за моя несбъднат съпруг и пускам в аквариума водни бълхи за храна, Казанова не ги докосва и ме гледа с тъжни очи. Онзи ден му казах, че толкова много обичам мъжа от медальона, че ако той има син от друга жена, съм готова да го приема като свой и да го поканя да живее в моята детска стая.
При тези думи внезапно Казанова изскочи от аквариума и заподскача върху овехтелия килим. Студентът рипна, сграбчи го с две ръце и го върна обратно във водата. После се обърна към Анастасия Вайселова и каза:
- Аз съм синът на вашия неверен годеник. Казвам се като него и първите букви от името ми – ЛК – стоят върху вашия медальон.