НЕДОПУШЕНАТА ЦИГАРА

Току-що бях запалил цигара и видях, че трамваят ми идва. Огледах се за кошче, в което да я загася, и зърнах към мене да бърза брадясал мъж с вехта офицерска куртка с два клатещи се пагона – единият с две звездички, а другият с три.
- Господине, - погледна ме той трескаво – не хвърляйте цигарата! Дайте да я допуша. Ще бъде голяма радост за езика ми, тъй като ми омръзна да събирам търкалящите се край трамвайните релси фасове.
Мъжът измъкна от панталона си захабено кехлибарено цигаре и ми го тикна под носа:
- С него довършвам угарките. Спомен ми е от един престарял полковник, на когото пренесох два тона въглища. Да се грее през зимата. Подари ми и тази куртка. В нея открих таен вътрешен джоб със забравен малък пистолет. Жалко, че е без патрони. Чудя се от къде да намеря поне един куршум, за да си отмъстя на съдбата.
- За какво трябва да отмъщавате на съдбата? – полюбопитствах аз.
- Ако ме почерпите с мусака и чаша червено вино в отсрещния ресторант, ще ви разкажа моя съсипан живот.
Първоначално помислих, че си имам работа с луд човек, но после реших, че е хитрец, който си изкарва поредната вечеря като лови наивници. В края на краищата защо срещу порция мусака и стакан вино да не чуя неговата фантасмагорична история. Може да се окаже по-интересна от глупавите филми, които се въртят по кабелните телевизии.
- Да тръгваме! – рекох аз и кимнах към ресторанта.
Когато влязохме, мъжът избра най-крайната маса и се сгуши на стола. Келнерът донесе поръчаната гозба с каничка червено вино и няколко филийки хляб и се отдалечи. Аз извадих нова цигара и я запалих. Оставих кутията на масата, заедно със запалката. „Полковникът” се вторачи в тях, размисли нещо, но бързо си свали куртката, преметна я на облегалката на стола и започна настървено да лапа. Ръкавите на ризата му бяха без копчета и често влизаха в мусаката. Той се ядоса и ги възвретна. Върху дясната му ръка имаше татуировка: „Само Господ може да ме съди!!!” С три удивителни.
След като омете до блясък чинията с последното парченце хляб, човекът изтри устата си с длан и доволен се усмихна:
- Ако не бяхте вие сега щях да търся нещо за хапване из контейнерите за боклук. – И като запали със запалката недопушената ми цигара от трамвайната спирка, продължи: - Най-точно се преценяват хората не по дрехите, които носят и по колите, които карат, а по отпадъците, които изхвърлят. Едни шофират стари таратайки, за да не ги усетят рекетьорите, че са мангизлии и да започнат да ги изнудват. Обаче щом видя, че изхвърлят недоядени свински пържоли, веднага разбирам какви са. Други се фукат с костюми на Версаче, но се тъпчат с постни яхнии. След тях остава само по някоя празна бутилка от евтина бира.
Обикновено торбите с огризките се изнасят от мъжете, но понякога това го вършат и жени. Особено се кефя като видя, че са млади, руси и с големи гърди. Ето, казвам си аз, тия мадами са създадени от природата да бъдат харесвани и от онези, които си пълнят търбусите с мръвки, и от другите, дето набиват боб и леща. Понеже не мога да бъда на една маса с тези желани красавици, аз обикалям витрините по улиците и зяпам пластмасовите им двойнички, облечени в луксозни дрехи. Въобразявам си, че им наливам в кристални чаши френско шампанско и се чукам с тях.
Веднъж измъкнах от някакъв контейнер надуваема кукла с продрани от настървение бедра и с нея изкарах цялата нощ. На сутринта я върнах обратно в боклука, защото много приличаше на онази Снежанка, с която миналата Коледа ходехме да разнасяме по домовете подаръци на деца, платени от фирмата, в която работеха бащите им. Вместо да ни се зарадват, хлапетата се разплакваха и затръшваха вратите пред лицата ни. Бащите им се обадиха на шефа на фирмата и той моментално ни прогони. Не му се сърдя на човека и как да му се сърдя, като Снежанка се оказа осакатено момиче – чистачка в кафене на компаньонки, - което, след като извърви стотина метра, се хваща за патериците. А вие, господине, - погледна ме той в очите, - къде сте виждали хриптящ от простуда Дядо Коледа, вонящ на евтини фасове, и куцаща Снежанка с разкривено от болките симпатично лице?
Потръпнах от погнуса и се опитах да върна разговора към причината, заради която този несретник иска да си отмъсти на съдбата.
- Това ще научите, ако ми поръчате още една мусака и вино – рече той, бръкна без разрешение в кутията с цигари на масата, извади една и я запали.
Намръщих се на това своеволие, но кимнах на келнера да повтори поръчката.
- И така, значи – започна разказа си провалилият се Дядо Коледа, - един мой състудент от Агрономическия факултет ме покани на именния си ден. Събрахме се в квартирата му с няколко момичета от Техникума по фризьорство. Приятелят ми пожела да го поздравя с песента на Жо Дасен „Кафенето на трите гълъба”. Взех китарата и запях. Тъкмо мислех да изкарам нещо и от Елвис Пресли, когато едно от момичетата ме помоли да изпея „Натали” на Жилбер Беко. Самата тя се казвала Наталия и това било любимото й парче. Докато другите ръкопляскаха на изпълнението ми, тя ме целуна и ми поднесе своята чаша с вино. Отпих глътка и се влюбих безпаметно в нея. Едва дочакахме да се дипломираме и се оженихме. Бях толкова щастлив, че заковах над входната врата на гарсониерата, в която живеехме, една конска подкова с лъскави, неръждаеми гвоздеи. Единственият човек, който не мина под тази подкова, беше нейната майка – вдовица на разузнавач от тогавашната НРБ, изпратен на важна мисия в чужбина.
Бяха минали едва три месеца, откакто надянахме брачните халки, когато моята Наталия ми рече: „Моля те, принце мой, идете с мама на вилата да нагледате градината – нали за това си учил. – И като се разсмя мило, допълни: - Аз ще дойда привечер, защото имам много поръчки за фризури. После заедно ще се приберем в града.”
Рано сутринта в неделя целунах моята половинка в леглото и с тъщата отпрашихме към вилата. Изрязах сухите клони и оформих короните на дърветата. След това започнах да копая из градината. Тъщата ми помагаше и все поглеждаше към боядисания с черна блажна боя варел, в който се грееше на слънцето вода. Този варел моят покоен тъст е закрепил на четири дървени кола, около които е омотал найлон, за да се получи нещо като кабинка. Беше монтирал и подвижен душ.
В късния следобед бяхме плувнали в пот и майката на моята съпруга предложи да се изкъпем със затоплената във варела вода. Най-напред влезе тя в найлоновата кабинка. Видях я как започна да се съблича и да пуска водата. След малко се подаде и каза: „Ела да ми сапунисаш гърба! За да не се намокриш, можеш да си свалиш дрехите!”
Захвърлих ризата и панталона върху близкото храстче и се мушнах при нея. Започнах да я сапунисвам с треперещи ръце. Ти сапунисвал ли си пищна 50-годишна жена? – обърна се към мене новият ми познат. Преди да поклатя отрицателно с глава, той продължи: Беше като налята праскова, която те предизвиква да я нахапеш. Направо пощурях. Не издържах и я награбих. После се облякохме. Тя започна да приготвя вечерята, защото Наталия скоро щеше да пристигне с автобуса.
Когато слънцето се свлече зад баирите, тримата седнахме на трапезата. Точно когато се надигах да приготвя колата за обратен път, тъщата се завъртя към дъщеря си: „Наталия, трябва да ти кажа, че днес твоят мъж ме изнасили!” Жена ми се стресна от изненада и се убоде на вилицата. Това сякаш отприщи у нея цял водопад от ярост. Дръпна рязко покривката и чиниите с трясък започнаха да се разбиват на земята. „Как си могъл да посегнеш на мама, бе, идиот такъв! – разкрещя се като луда. – Тя си даде живота, за да ме отгледа, след като татко загина, а ти си се изгаврил с нея! Махай се! Не искам повече да те виждам!”
Аз стоях като гръмнат. Как може тъщата ми така безочливо да лъже? Грабнах от пода падналия нож за хляб и изревах: „Сега ще ти отрежа лъжливия език, мръснице гадна!” Тъщата хукна да бяга и започна да квичи: „Помощ! Убиват ме!” Двама съседи се хвърлиха върху мене и ми извиха ръцете. Аз се дърпах като бесен и така ме завариха пристигналите с джипка полицаи.
Заключиха ме в ареста с обвинение за опит за убийство. Лепнаха ми десет години затвор. Междувременно една съдийка ме разведе по съкратената процедура. Докато лежах в пандиза непрекъснато ме чоплеше мисълта защо моята тъща ме прелъсти и ме наклевети? Съседът ми от горното легло, на когото сто пъти бях разказвал живота си, ми рече: „Според мене тази 50-годишна госпожа не те е искала за зет. Тя е имала намерение да омъжи дъщеря си за някой баровец, фрашкан до гушата с мангизи, а ти с твоите любовни песни си й развалил сметката. За нея ти си просто един смотан агроном, който вместо да прави пари, ашладисва дървета. И е права: ами че ти дори не можеш да присадиш райска ябълка върху кюстендилска слива!” Тук моят съкилийник така подигравателно се разсмя, че за малко щеше да се задави и да умре. А аз се почуствах отново безкрайно унижен и подигран. Чувствах се като последната отрепка, по-долен от парцала, с който миех кенефа на затвора. Животът съвсем ми опротивя. Но в един момент ме обхвана настървение срещу глупавата ми съдба и си направих тази татуировка. Реших да си отмъстя, пък ако ще отнова да влеза в килията и там да изгния.
Когато ме пуснаха от затвора, аз платих на един частен детектив да разбере какво е станало след моето окошарване. Не мина седмица и той ми докладва, че тъщата ми е омъжила дъщеря си за някакъв собственик на хотели по Черноморието. Имал дори яхта със знаме, на което пишело „Наталия”. Съседите на този милионер твърдели, че притежавал страхотна къща в подножието на Витоша. Всичките й врати били резбовани и с позлатени дръжки. Обаче моят заместник в леглото на жена ми бил малко особняк: обичал по един ден в седмицата да се бута в претъпканите трамваи с обикновените, бедни хорица, да се кара с продавачките на Женския пазар, че го мамят в грамажа, да подхвърля бутилки с ракия на просяците, за да ги гледа как се търкалят пияни. И всичко това го вършел за разнообразие, понеже животът му бил скучен. Представям си с какъв ненормален чешит се е чифтосала жена ми.
В този момент в ресторанта влезе полицай да хапне нещо набързо за вечеря. Като го видя, мъжът пребледня, грабна вехтата си куртка и се изниза край масите. Аз извиках келнера и му платих. Заръчах му да не вдига от масата поръчаната втора порция мусака, защото „полковникът” неминуемо ще се върне по някое време да я изяде. До чинията доближих запалката и кутията с цигари, върху която изписах телефонния си номер. Под кутията затиснах банкнота от десет лева. Ако случайно ми се обади, ще го помоля да се видим отново тук. И ще му кажа, че аз съм човекът, който има яхта със знаме, на което пише „Наталия”.