БАРОНЕСАТА

Петрова от партера се оплака на Петров от петия етаж, че дъщеря й е хлътнала здраво по едно момче. Това стана след като двамата едновременно посегнаха да вземат един и същ пъпеш от сорта „Медена роса” в зеленчуковия щанд на кварталния супермаркет. Като голям кавалер, Петров отстъпи пъпеша на съседката си и й предложи да я закара до блока им с новото си беемве.
- Но ние сме на стотина метра от жилището ни – рече Петрова. – Защо трябва да хабиш бензин?
- Автомобилът не е само за превоз – отвърна Петров и се засмя. – Той е знак, според който ти свалят шапка в обществото.
- Така е – съгласи се Петрова и влезе в колата. „Медената роса” се търкулна в краката й.
- Значи имаш проблеми с твоето момиче? – подхвана прекъснатия разговор Петров.
- След като баща й замина на търговско плаване под панамски флаг, тя се залепи за едно момче. Обаче то е с „обърната резба” – повиши глас Петрова. – Свири на китара в една банда и е татуирал в долната част на лявото си ухо обица. Кой нормален мъж ще вземе да се разкрасява по такъв женски начин? Казах това на дъщеря ми, а тя отвърна, че всички от групата си били татуирали обици, понеже съставът им се наричал „Обицата”. Глупости! Но, хайде, това мога някак си да го приема, обаче как да преглътна факта, че бъдещият ми зет си е лакирал ноктите в тъмен цвят. Като го видях, помислих, че в дрогирано състояние си е прещипал в някоя врата ръцете и като медицинска сестра бях готова да му направя превръзка, за да изчезне кръвният оток. Но се оказа, че нарочно си е потъмнил ноктите, за да се вижда под светлината на прожекторите колко пъргаво летят пръстите му по струните…
- Не можеш да подозираш момчето, че е обърнало резбата, само защото си е татуирало обица и си е лакирало ноктите – поклати глава Петров. – Виждаш, че е имало сериозно основание да го направи.
Петрова се фръцна гневно и без да иска спука с крак пъпеша. Колата се изпълни с ароматна миризма. Тя обаче не обърна никакво внимание на съсипания плод, защото в главата й бръмчеше друго обвинение:
- Ако музикантите от „Обицата” бяха истински мъже, щяха да се ругаят с известната каруцарска псувня, в която неизменно присъства думата „майка”, а те се сиктердосват с келешкото изречение: „Ай си бемол мажор, бе!”
- Това е професионална ругатня между музикантите – разсмя се Петров и ечемикът на дясното му око се спука.
Той започна да тършува из джобовете си за чиста кърпичка, но Петрова му предложи да влезнат в нейния апартамент и да му изчисти гнойта. Мъжът паркира колата примижал и двамата хлътнаха в тъмния партер.
След като му направи компрес, Петрова обели пъпеша. Наряза го на кубчета и ги посипа с пудра захар. Сложи две вилици и подкани съседа си:
- Заповядай!
- Мерси! – отвърна Петров и забоде едно парче от „Медената роса”. – Мисля, че мога да ти помогна да решиш проблема с дъщеря ти – предложи той докато дъвчеше.
- Как? – вторачи се с надежда в него медицинската сестра.
- По класическия начин – отвърна важно Петров. – Ще ги разделим, а знаеш, че очи, които не се виждат, се забравят.
- Но тя се е вкопчила в него като удавник за шамандура и не го пуска! – въздъхна жената.
- Ще я изпратиш за известно време някъде, където двамата няма да могат да се срещат – отвърна Петров и задъвка второ парче пъпеш. – Например на Карибските острови.
- Но аз нямам пари! – въздъхна Петрова. - Ако имах, нямаше да карам мъжа ми да плава под панамски флаг. Пък и много се съмнявам, че дъщеря ми ще се навие да се изстреля до другия край на света.
- Имам план – успокои я Петров и, като преглътна, продължи: - Нали тя следва етнология в Софийския университет?
-Да!
- И е пълна отличничка?
- Да! Току-що взе бакалавърска степен с пълно шест.
- Значи аз, чрез моята фирма за порцеланови изделия, ще я спонсорирам като първенец на випуска и тя ще замине по живо, по здраво. Да не е луда да изпусне такава възможност?! При това целта на пътуването й ще бъде свързана с нейната специалност – етнокултурите в света. Ще може да подготви дипломната си работа за следващата, магистърска степен.
- Прекрасна идея! – плясна с ръце Петрова. – Но как ще я пусна сама толкова надалеч? – разтревожи се тя.
- Много просто – и ти ще пътуваш с нея, но под прикритие. Ако нямаш нищо против, и аз ще бъда с тебе. Нещо като твой бодигард.
- С мен ли? – възкликна Петрова. – Но ако мъжът ми научи, ще ми завърже на врата някоя ръждясала котва и ще ме удави в средата на Атлантическия океан, за да не мога да възкръсна дори при Второто пришествие!
- Няма да те удави, защото ние ще живеем в съседни стаи. Единственото общо нещо, което ще ни свързва, ще бъде бинокълът, с който ще гледаме към прозореца на дъщеря ти в отстрещния хотел. Ще можеш да я държиш денонощно под око. За да не те познае, ще си боядисаш косата червена, ще си сложиш изкуствени мигли и ще си прикачиш две плитки. Големи слънчеви очила ще скриват очите ти.
Петрова се разсмя и спонсорът я погледна недоумяващо.
- Смея се – каза тя на пресекулки, - защото в нашите медицински среди се върти един подигравателен намек за червенокосите хора - че са заченати след като родителите им са изпили цял галон червено вино.
Петров се разкикоти така силно, че компресът падна от окото му. Медицинската сестра го замени с друг и мъжът продължи:
- За да не ме разпознае пък мене дъщеря ти, ще покрия плешивата си глава с перука. Не точно с перука, а с „тупе”. „Тупе” е само парче от перуката, което покрива оголената част на темето. За да не се свлече, се прихваща с лепило, с което бабите залепват изкуствените си ченета към беззъбите си венци. Дори да се сблъскаме с момичето на плажа, то няма да може да ни разпознае! За по-сигурно, ще си залепя и мустаци.
- Добър план – отвърна Петрова, - но как ще намериш два срещуположни хотела?
- Това не е никакъв проблем. Имам приятели близнаци, които притежават такива хотели. Аз съм ги обзавел с прекрасни порцеланови сервизи! Всъщност, те не са дори братя, приличат си само по имената: единият се казва Кокалов, а другият - Кокаланов. И двамата са с провиснали долни челюсти, защото жилите им се разхлабиха от непрекъснато напрегнато давчене на дъвки, докато се чудеха от къде да вземат паричен заем, за да започнат строежите. Не могат да държат в устата си нито цигари, нито пури. Обаче толкова са богати, че са включили в завещанията си искането да бъдат погребани – когато им дойде времето, или когато преждевременно ги гръмнат – не в ковчези, а в техните лимузини. Като изпълнител на това изискване е вписан моят братовчед Марко. Той по рождение не можеше да изговаря ”р” и затова вместо Марко казваше Мако. Дясната ръка на близнаците е, имат му страхотно доверие. Ще те запозная веднага с него.
След една седмица дъщерята на Петрова отлетя за Карибите с KLM. Със следващия полет я последваха майка й и спонсорът. Медицинската сестра веднага разпозна близнаците по разхлабените им уста, а Петров на минутата попита Кокалов и Кокаланов къде е братовчед му Марко. Мъжете отвърнаха, че се е удавил от немощ.
- Каква немощ? – възкликна Петров и „тупето” му се хлъзна от главата, защото беше закрепено с лепило с изтекъл срок на годност. – Ами че той беше як като бик!
- Беше як като бик - съгласиха се близнаците, - но се запозна с една мулатка, която го умори с бразилско кафе.
- За пръв път чувам, че бразилското кафе е опасно! – учуди се Петрова и червените плитки подскокнаха върху раменете й.
- Не става дума за кафето, което го пиете в България – започна да обяснява Кокаланов. – Когато една бразилка иска да спечели някой мъж, тя го налива с кафе, което прецежда в чашата му през дъното на свалените си бикини. В това кафе има някаква магия за дива любов. Мако пощръкля по мулатката и се изтощи от нейните непрестанни ласки. Веднъж видял край брега ранена акула, която изяждала от безсилна ярост изсипалите й се вътрешности и решил да я довърши, за да не се мъчи. Скочил във водата и започнал енергично да гребе с ръце, но силите му бързо се стопили и той потънал, без да може дори да извика за помощ.
- Жалко! – въздъхна Петров и погледна многозначително Петрова: - Виждаш ли как действат тук жените? А в България всички се правят на хрисими игуменки.
- Те не се правят на игуменки, ами ти с това шкембе и с тая гола глава не си мъж, на когото си заслужава да налитат – обади се другият близнак Кокалов.
- Нещата днес силно са се променили – изръмжа Петров. – Сега не е важно колко си рус, висок и атлетичен, а колко ти е дебел порфейлът, върху който си стъпил.
- Така е – ненадейно се обади медицинската сестра и попита дали дъщеря й вече се е настанила и дали около нея не се навърта някакво китаристче с татуирано ухо и с лакирани нокти.
- Сама е! – успокоиха я Кокалов и Кокаланов. – Ще можете да я видите от прозореца на вашата стая, дори без бинокъл. Дължим ви едно извинение – продължиха близнаците. – Понеже хотелите ни са препълнени с хора, можем да ви предложим на двамата една обща стая.
- Господи! – примига медицинската сестра и погледна към Петров. – Това сигурно е предварително нагласена работа!
Спонсорът беше пребледнял от притеснение, а Кокалов и Кокаланов енергично отричаха да са се наговаряли с него.
- Но съпругът ми наистина ще ме удави с ръждясала котва на врата! – изхленчи тя.
- Обаче ние няма да му кажем – отвърнаха в един глас хотелиерите и поведоха Петров и Петрова към тяхната обща стая.
Когато останаха сами, Петров се затюхка:
- На всичко отгоре съм си забравил пижамата и ще се наложи да спя гол. Но това едва ли ще те притесни, защото ти си медицинска сестра, а известно е, че и вие, и докторите, всеки ден в кабинетите преглеждате голи пациенти.
- Не е едно и също – възрази Петрова и се облакъти на прозореца. Зад нея се присламчи Петров и двамата започнаха да търсят с очи стаята на студентката по етнология. Откриха я да си пробва банския костюм, който майка й й беше купила от един бутик.
- Не е трябвало да взимаш тези бански – каза Петров на Петрова.
- Защо? - вдигна рамене тя.
- Защото е с размер на сутиените на келнерките в бара на близнаците. Те са си подбрали персонал с еднакви габарити, за да бъде по-стилно в заведението. Нажежените от плажа клиенти може да сбъркат момичето с някоя сервитьорка и да й предложат нещо неприлично.
- Неприличното предложение е знак за мъжественост! – отвърна рязко медицинската сестра. – Бих искала нейният китарист да се държи като мачо, а не като мухльо.
- Хайде да лягаме – предложи Петров – Стъмни се вече, а и ние сме доста уморени от пътя.
Той загаси лампата и двамата се търкулнаха в широкото персон и половина легло. След десетина минути Петрова се обади сънливо:
- Моля те, иди да спиш на канапето, защото цялото легло се друса от твоя ускорен пулс.
- Но за това си виновна ти – започна да се оправдава Петров. – Цял живот съм те желал. Заради теб останах ерген, въпреки че имах възможност да се оженя за богатата дъщеря на една реститутка. От това, че развалих годежа, бабата така се разгневила, че взела от момичето снимката ми, която й бях подарил, и слагала върху нея пантофите си преди сън. Решила по този начин да ме унижава пред дъщеря си.
- И правилно е постъпила! – отвърна безцеремонно Петрова и моментално заспа, защото беше ужасно каталясала.
На другия ден Петров нае надуваем сал и с Петрова се понесоха върху вълните на океана.
- Можеш да си свалиш банските – предложи собственикът на фирмата за порцеланови изделия. – Инак ще приличаш на зебра, когато ги свалиш пред мъжа си.
- По-добре да приличам на зебра с две бели ленти по тялото, отколкото да мязам на разтопен шоколад. Съпругът ми е толкова ревнив, че ще ме разпитва цяла седмица пред кои мъже съм щъкала чисто гола. А недай си Боже някой папарак да ме снима като Ева преди грехопадението и да ме изтъпани върху корицата на някое цветно списание! Тогава цялата флотилия, плаваща под панамски флаг, ще си прави гаргара с моя човек.
Медицинската сестра погледна Петров и се уплаши: вените на слепоочията му се бяха надули от възбуда и главата му приличаше на балон, който всеки момент ще литне към слънцето, но по пътя му из небето някой гларус ще го клъвне с острия си клюн и от него ще се излее толкова кръв, че целият Мексикански залив ще почервенее. „Добре, че не си свалих банските – помисли си тя. – Сигурно Петров щеше да се спука от напрежение, а не си заслужава да умреш в този рай, където няма нито свински грип, нито хепатит А, нито по улиците се въргалят найлонови торбички и обелки от банани.”
Вечерта Петров намаза с крем против изгаряне почервенялата като домат кожа на съквартирантката си и двамата решиха да изпият по чашка уиски в бара. Но в този момент се чуха някакви звуци.
- Това сигурно е оркестър „Обицата”! – паникьосано рече обгорялата от слънцето жена. – Без съмнение моят кандидат зет настройва китарата си.
- Не! – отвърна категорично Петров. – Това не са звуци от китара, а от цигулка. Познах ги, защото четири години родителите ми ме мъчиха с тоя инструмент, като че ли ще ставам солист на Софийската филхармония. – Той се заслуша и допълни: - Някой в момента се упражнява да прави флажолети и пицикато. Явно се подготвя за солиране пред елитна публика.
Петрова се успокои и насочи бинокъла към прозореца на дъщеря си. Не я откри и изкрещя:
- Вероятно оркестър „Обицата” е вече тук и тя се мотае около нейния мухльо!
- Не се ядосвай! – успокои я спонсорът. – Дори да е така, аз ще направя такъв номер, че бандата моментално ще се разпадне. Не се научих да свиря на цигулка, но се научих на всевъзможни тарикатлъци и простотии.
- Какви? – примига с изкуствените си мигли Петрова.
- Ами ще поръся леко барабаните на състава с брашно и след като перкусионистът ги заудря с палките, ситният прашец ще се вдигне във въздуха и ще полепне по очите и по гърлото на оркестрантите. Тогава гледай какво кихане и кашляне ще настане.
- Прекрасно! – плясна с ръце медицинската сестра, среса червената си коса, заздрави плитките и с туш подсили изкуствените мигли.
Петров намаза с ново лепило „тупето” си и погледна в огледалото дали мустаците му са симетрично поставени. После двамата важно се понесоха към бара. На входа ги посрещнаха две момичета с еднакви сутиени и с еднакви усмивки и ги отведоха до масата, която е най-близо до оркестъра.
- Да не сме глухи, че ни набутаха тука! – възмути се Петрова.
- Напротив! – отвърна спонсорът. – На масата пред оркестъра седят най-уважаваните гости за вечерта.
Но Петрова щеше да припадне, когато видя на малкия подиум да се разполага оркестър „Обицата” с нов солист – цигулар.
- Уважаеми гости, - взе микрофона близнакът Кокалов. – Днес сме приготвили за вас специална изненада – от България ни гостува новоизгряващият състав „Обицата”.
Медицинската сестра се раздруса от нерви, но Петров я успокои, че тръгва към кухнята на ресторанта да вземе шепа брашно, което ще посипе незабелязано върху барабаните в подходящ момент.
- Ще ви сюрпризираме с още нещо – продължи да стиска в ръката си микрофона Кокалов. – Тази вечер ще станем свидетели на едно събитие, което ще промени съдбата на двама млади – китаристът на бандата ще подари златен пръстен на отличничката на Софийския университет, госпожица Петрова, и ще я помоли да се омъжи за него.
Барът се изпълни с възторжени ръкопляскания.
- Ще го убия това недоносче с лакирани нокти! – изсъска Петрова, но Петров не я чу, защото вече беше отишъл в кухнята на ресторанта за шепа брашно.
- Имам честта да приветствам и нашия чест гост, барон Петер фон Петерщайнер! – повиши глас близнакът Кокалов.
Един от прожекторите на малкия подиум се завъртя и се спря върху масата на барона. На нея се усмихваше един елегантно облечен мъж с красива квартеронка до себе си. „Но това не е никакъв барон, а мъжът ми, който плава под панамски флаг! – ококори очи медицинската сестра. – Значи е използвал всяка възможност, за да си прави кефа при близнаците!”
Когато прожекторът се върна на подиума, Петрова забеляза как спонсорът Петров незабелязано се изнизва зад барабаните, върху които беше успял да посипе брашно. Щом се върна, медицинската сестра му посочи масата на барона и той се съгласи, че това е съпругът й. В този момент двамата забелязаха как красивата креолка вади от чантичката си малко прозрачно шишенце с кафе и го изсипва в порцелановата чаша на барона, докато той суетно се оглежда, за да разбере какво впечатление е направил на хората от съседните маси.
- Господи! – възкликна Петрова. – Но тази мръсница му пробутва в чашата своето бразилско кафе, за да му измъкне по-лесно парите от джоба, които по правило принадлежат на мене!
И без да се владее повече тя рипна и се запъти към мъжа си. Докато той я гледаше усмихнато, защото предполагаше, че е успял да изкуси поредната дама, тя му удари такъв силен шамар, че баронът падна от стола. Всички в бара се разкрещяха, а двама полицаи безцеремонно я сграбчиха под мишниците и я отведоха в ареста.
След две седмици разпити я пуснаха. Съдът я оправда като потърпевша съпруга, на която са й слагали рога. А да накичиш някого с рога на Карибите се смята за най-тежко престъпление след убийството.
Посърнала, с прораснала черна коса под червените косми, и с една разплетена изкуствена плитка тя се прибра в София. Пред блока я посрещна съседът от петия етаж с пъпеш „Медена роса” в ръце.
- За съжаление след спонсорството – изпъшка той – фирмата ми фалира. Но аз не паднах духом и се захванах с дистрибуция на плодове от Карибите. Енергия за новото начинание ми даде бразилското кафе, което изпих в хотела на близнаците. Докато ти спеше аз го прецедих през твоите бикини.
Петрова вдигна неопределено рамене и свали изкуствените си мигли, които едва се крепяха върху клепачите й. Отключи вратата на партерния си апартамент и влезе. След нея се вмъкна и Петров от петия етаж. В кухнята жената завари да седят край празната маса дъщеря й и съпругът й.
- Майко, - изплака отличничката на Софийския университет. – След като тебе те арестуваха, оркестър „Обицата” престана да свири, защото очите на момчетата започнаха да сълзят, а гърлата им се възпалиха от някакъв карибски грип. Вече никъде няма да ги канят на турнета!
- Никакъв грип не ги е тръшнал – промърмори Петров и започна да реже върху мивката пъпеша, който беше донесъл. – Брашното свърши добра работа!
- Не плачи, моето момиче, - успокои дъщеря си Петрова. – Ще си намериш друг кандидат. България е пълна с пращящи от здраве момчета, които нито боледуват от грип, нито си татуират обици. А ти какво правиш тук, господин барон? – обърна се тя към съпруга си.
- Ами шефовете ме свалиха от кораба заради своеволни забежки – измънка плаващият под панамски флаг моряк.
- Ако мислиш, че ще се закотвиш в този мижав партерен апартамент и ще се въртиш като муха без глава, много се лъжеш! – отсече Петрова. – Задачата ти беше да се завърнеш с пари, с които да купим къща в луксозен квартал и да заживеем като хората. Затова потърси друг флаг и продържавай да плаваш! – изкомандва тя. – А за да не залиташ по разни съмнителни квартеронки, ще ти направя едно мое, силно, бразилско кафе!
След тези думи Петров от петия етаж сложи върху масата нарязания пъпеш.
- Реших да кръстя новата си фирма „Медена роса” – обяви тържествено той. – Вземете по хапка, за да ми върви!
Всички захапаха по едно парче с изключение на разгневената съпруга, която започна да вари бразилско кафе за мъжа си.
Историята щеше да мине и замине, и да се забрави, ако случката не се разшумоля из квартала и не стигна чак до болницата. От този момент всички започнаха да наричат медицинската сестра „баронеса Петрова”.