БЯЛАТА ЦАРИЦА

Лявата му обувка подсвирваше рязко винаги, когато правеше завой, за да навлезе в асфалтовите алеи на Градската градина. Един стърчащ пирон от недокован ковчег в дърводелската работилница на гробищата беше направил дупка в гумения ток на подметката, от която излизаше въздух със свистене.
На 20 юли подсвирвайки с лявата обувка Евлоги Гигов Гинев премина покрай пейките, върху които играчите на шах, втренчени в черно-белите квадратчета напрегнато правеха стратегически, най-често фатални ходове. Край таблите просветваха металическите левчета, които мъжете бяха заложили хазартно в началото на партията.
На втората пейка короната на бакелитените царе бяха изстъргани с джобно ножче, защото притежателят на дъската беше републиканец по дълбоко вътрешно убеждение. На четвъртата пейка пък липсваха и двата царя понеже собственикът на комплекта ги беше изхвърлил демонстративно в кошчето за боклук и ги беше заменил с обикновени пластмасови копчета – черно и бяло – от стари балтони. Затова и двете копчета бяха протрити и напукани. До тези детронирани царе се мъдреха две разноцветни запалки, които изпълняваха ролята на царици.
Царете и цариците в случая бяха низвергнати защото човекът от четвъртата пейка мразеше хората с власт. Причината беше, че преди години те бяха обявили баща му за знаменосец на нови, печеливши идеи, а когато тези идеи банкрутираха, тенденциозно го обвиниха за цялостното поражение на прогресивните стремежи и го изпратиха да върви по дяволите. Що се отнася до жените на властолюбивите мъже, то те, според мнението на мнозина, са необходими само да раждат деца, да палят еротични страсти и … цигари с ароматизиран тютюн. Затова именно бяха заменени със запалки.
Евлоги Гигов Гинев поздрави мъжкарите от втора и четвърта пейка и се отправи към своето любимо място под липата. Свали сакото си и въпреки жегата се наметна с него. След това внимателно седна на леко разкривената пейка. Токът на лявата му обувка подсвирна за последно, въздъхна и се успокои.
За разлика от фигурите на останалите играчи неговите не бяха нито от протрит бакелит, нито от напукан порцелан, нито дори от модерна силиконова пластмаса, а от дърво. Той ги беше издялкал сам, защото преди кризата да го превърне в майстор на ковчези си изкарваше хляба като дърворезбар. Хората внезапно обедняха и вече никой не купуваше неговите дъбови слънца и слънчогледи, пауни и чучулиги, едри гроздове и житни класове. В момент на отчаяние Евлоги Гигов Гинев реши да изхвърли останалите му дъсчици и трупчета, но в края на краищата размисли и се разколеба. Разположи се за сетен път на тезгяха и изработи от тях шахматни фигури с човешки лица.
Най-напред се захвана с пешките. След като издялка три пехотинеца с еднакви физиономии той се ядоса на това еднообразие и извади от гардероба кутията от обувки, в която пазеше снимките на момчетата от неговата рота. Избра една щракната от пътуващ фотограф с апарат „Смена-8М” и се вгледа в лицата на приятелите си. Личеше си, че още не са се успокоили от завършилата преди малко учебна атака. Войниците здраво стиската оръжието си, на което щяха да разчитат за оцеляването си в една истинска война, ако Карибската криза се беше превърнала в огнен сблъсък.
Резбарят издялка шестнайсет пехотинеца с пушки, насочени към противника. Две от фигурите бяха с цигари в устата, защото редниците Кирков и Хаджимишев дори когато се бръснеха не вадеха фасовете от устата си. Лицето на ефрейтор Колев беше набраздено от прекарана в детството шарка, а ушите на младши сержант Ликов бяха клепнали като на старо селско куче. За да не бъдат пешките анонимни Евлоги Гигов Гинев обозначи с инициали имената им върху раниците на гърбовете им. Освен това внимаваше каските да не бъдат прекалено нахлупени, за да се открояват лицата им.
За съжаление от тези физиономии никак не се интересуваше Главното командване, понеже ги смяташе за пушечно месо, на което е разрешено само да вика „ура” при нападение и на парад. Беше им внушено, че охкането и вайкането са признаци на слабост, които излагат ротата на подигравки.
След пешките Евлоги Гигов Гинев подхвана топовете. Първоначално смяташе да ги представи като „катюши” но се отказа тъй като нашенски войник никога не е боравил с това оръжие през войната. Затова първия топ издалка като гаубица, втория изобрази с формата на зенитно оръдие, третият стана същинско противотанково оръдие, а четвъртият приличаше на бронетранспортьор. Върху дулата и на четирите резбарят изписа „Круп”, за да подчертае мнението си, че всички висококачествени оръдия са от яка германска стомана.
Когато стигна до кончетата, той ги представи с високо вдигнати предни крака. Защото копитата на тези животни също участват в битките. Ездачите върху тях бяха с ризници и копия – някакви средновековни рицари, които никак не се съчетаваха по историческа съпоставимост с металните топове от Втората световна война. И четирите конника имаха в торбичките, привързани към седлата им, по една бутилка вино, с което щяха да се почерпят след битката. Това вино допълнително щеше да повдигне самочувствието им, че превъзхождат пейзаните от пехотата с по-изгодната си стратегическа позиция и с по-голямата си маневреност.
Неправилно се смята, че мисълта за това превъзходство е възникнала у конниците по времето на Луи ХIV и на Петър Велики. Всъщност то се е появило още в епохата на Юлий Цезар и на неговия предходник Александър Македонски. И четирите конника на резбаря бяха с развети наметала, които всъщност пречат в боя, но пък допринасят за суетата на ездачите.
Когато дойде редът на офицерите, резбарят намисли да ги извърти направо на струга, тъй като не обичаше хората с пагони. Лошият му поглед към мъжете с еполети и звездички на раменете идваше от детството му, когато беше затворен в Инфекциозната болница заради скарлатина. В стаята с десетина легла имаше един младши лейтенант, който щом видеше новопостъпило хлапе, го караше да си отвори устата – уж да му види зъбите. Щом момчето си отвореше устата офицерът плюваше в нея като се тръшкаше от смях и викаше на унизеното дете: „Затвори си плювалника бе, глупако!” Това беше голяма подлост от негова страна.
От обида болните малчугани не можеха да заспят по цяла нощ. На малкия резбар му хрумна да запали със златната запалка на младшия лейтенант мустаците му. Пострадалият беше изписан с белег от изгоряло на носа, но преди да си тръгне той извъртя такъв шамар на резбарчето, че му спука лявото тъпанче. Доктор Карталов заши тъпанчето, но му рече, че дори да има глас като Енрико Карузо, той никога няма да стане певец къй като няма да може да улавя височините в арията на Каварадоси.
Поради ненавистта си към пагонлиите Евлоги Гигов Гинев издялка четирите офицери не като стратези, излизащи току-що от заседание около бойната карта в Генералния щаб, а като заклети картоиграчи и ухажори на дами с леко поведение. Ако седящите зад шахматната дъска на дърворезбаря играчи се вгледат в лицата на четиримата офицери, те моментално биха станали и си тръгнали, защото с такива командири-пройдохи никой не би могъл да спечели каквото и да било сражение.
Най-труден беше моментът, когато трябваше да бъдат издялкани фигурите на двата царя и на двете царици. Като човек с републикански убеждения Евлоги Гигов Гинев се чудеше откъде да намери подходящи образи за тези фигури. Почти цял месец си блъска главата над този проблем докато веднъж не подхвана разговор с един доцент по история в Университета, който беше дошъл да поръча ковчег за баща си. Преподавателят му обясни, че най-подходящи за целта са император Наполеон Бонапарт и съпругата му Жозефина Боарне. Дори му донесе цветна енциклопедия „Ларус”, в която да види как са изглеждали Корсиканецът и жена му. Доцентът му разказа допълнително, че великият френски военачалник – републиканец с корона на главата – е имал за съпруга най-обикновена кокетка със склонност към непрестанни флиртове и изневери. Поведението й неистово дразнело императора, но той не намирал сили да се изтръгне от омайващите прегръдки на неверната си половинка.
Майсторът на ковчези изслуша с отворена уста думите на историка и изработи Бонапарт и Жозефина от черно дърво като намек, че двамата са потъмнели от любовна страст. Императрицата той издялка с такова дълбоко деколте, че гърдите й едва се удържаха да не изскочат при някой кадрил, а императорът, въпреки че беше с ботуши на висок ток, едва стигаше до ушите й, върху които висяха големи златни обици. Що се отнася до белия цар и бялата царица те останаха без физиономии, тъй като още не бяха намерени подходящи исторически личности – монарси с републикански разбирания.
Въпреки че бялата царска двойка беше безлична, това не пречеше на желаещите да поиграят с шаха на Евлоги Гигов Гинев. За разлика от останалите притежатели на шахматни дъски, които бяха запалени хазартни играчи и играеха на по едно левче с всеки, пожелал да седне срещу тях, мъжът със свиркащата обувка даваше своите фигури под наем от два лева. Защото да се играе с шахматни фигури с човешки лица си е незаменимо удоволствие! Самият той заставаше отстрани със скръстени ръце и внимателно наблюдаваше физиономиите на двамата, решили да премерят сили под липата.
В четвъртък, 28 юли, пред него се изправи някакъв човек, който въпреки жегата криеше плешивината на главата си с оръфана бейзболна шапка. Мъжът каза направо, без каквито и да било увъртания:
- Нямам в джоба си пукната стотинка, за да си платя играта, но ти предлагам в замяна на това да се качиш в моята мансардна стая и да погледаш една гола жена в отсрещната кооперация. Зяпай я докато ти се премрежат очите. Щом нямаме дебели портфейли, за да влезем в някой стрийптийз бар, ще трябва да се правим на контрабандисти на сочна плът. Докато ти си в моята мансарда аз ще бия на шах моя приятел, шофьор на водоноската, която мие улиците в центъра на града. Веднъж си беше купил евтино червило и си беше нарисувал целувка върху дясната буза, за да се изкара голям сваляч пред двамата поливачи, които се редуват на маркуча зад колата му.
Мъжът с оръфаната бейзболна шапка се обърна към застаналия в сянката на близката бреза шофьор, който кимна с глава и се усмихна така, сякаш се оправдаваше, че е въвлечен в някаква далавера, забранена от закона.
- Ето ти ключа от мансардата – продължи мъжът. – Потъмнял е от потта на зяпачите, които са го стискали в мокрите си длани. Трябва два пъти да го превъртиш, за да отключиш вратата. Не е далече от тука – на ъгъла на „Витошка” и „Солунска”. Тръгвай веднага, защото след четвърт час жената ще захвърли дрехите си върху един плетен стол и ще се протегне чисто гола. Сигурен съм, че веднага ще я пожелаеш и ако по някакъв начин ти се сбъдне меракът, ще се въргаляш с нея толкова бясно в леглото, че одеялото под вас ще се разплете на шарени конци, с които после можеш да си изплетеш пуловер, за да го носиш в зимните дни като топъл спомен.
Дърворезбарят се прокашля от смущение. До сега никой не му беше предлагал такава размяна. След кратко колебание взе ключа и се запъти към ъгъла на „Витошка” и „Солунска”. Направи няколко крачки и се спря, опипа се по брадата и понечи да се върне.
- Няма значение, че не си бръснат – окуражи го мъжът с бейзболната шапка, който вече протягаше ръка да направи първия си ход с централната пешка. – Върви!
Майсторът на кофчези се завъртя върху свирещия ток на обувката си и продължи напред. Изкачи задъхан етажите и се спря пред вратата на мансардата. Завъртя два пъти ключа и влезе. Тя беше потънала в прахоляк. Единствено прозорецът й беше изтрит до кристален блясък и беше леко открехнат. Отсреща една руса жена с копринен пеньоар се решеше пред голямо стенно огледало. Зад нея някакъв мъж с брада разтвори триножник, върху който прикрепи опънато на рамка бяло платно. Когато брадатият извади четките и палитрата, жената отхвърли дрехата си и застана гола. После обу чехли с висок ток и мускулите на тялото й се изпънаха като струните на китарата на оня музикант от някогашния състав „Танго и блус”, който пееше без почивка „Зелените поля на моя роден дом” и още няколко стари хита до шадравана в Градската градина. Художникът толкова се смути от голотата на блондинката, че започна да трие с лявата ръка дясното си око. Жената се разсмя и пръсна върху тялото си някакъв дезодорант. През отворения прозорец се промъкна омайваща миризма. Човек би помислил, че е попаднал в парфюмериен магазин след земетресение в момента, когато капачките на стъклениците са се разхвърчали след първия силен трус.
Съблечената госпожица отвори кутия с шоколадови бонбони „Моцарт” и налапа един. Лицето й придоби още по-закачлив вид. Дърворезбарят преглътна и усети в устата си сладък вкус. „Господи, - рече си той – когато след опело дойдат да ме почерпят за Бог да прости с бонбон, винаги ще си мисля за тази жена. А това си е направо светотатство! Как може да се мисли при смърт за голи жени?!”
Измина почти час и художникът започна да мие четките си в някакъв буркан с вода. Русата хубавица си облече отново пеньора. Евлоги Гигов Гинев заключи мансардата и тръгна към Градската градина. Шофьорът на водоноската беше потънал в пот. По бузите му се стичаха тънки струйки и мокреха яката на ризата му. Плешивият мъж с бейзболната шапка потриваше доволно ръце. Като зърна майстора на ковчези той лукаво го попита дали някога е сънувал подобна красавица.
- Не съм! – отвърна намусено Евлоги Гигов Гинев. – Преди трийсет и пет години жена ми избяга с един летец и оттогава не съм докосвал голо тяло. – И се учуди, че тембърът на гласа му се е променил.
После върна ключа от мансардата и затвори шахматната кутия. С бързи, свиркащи крачки се запъти към дома си. Цяла нощ чегърташе върху бялата безлика царица фигурата на голата руса жена. Накрая положи върху главата й корона от ламарината на една кутия риба-копърка. Когато слънцето изгря той се захвана с белия цар. Премести огледалото, пред което се бръснеше, от банята и го подпря на празна бирена бутилка. Наведе се към него, разтърка лицето си и много бързо издялка въху белия цар собствената си физиономия. Накрая заспа доволен.
Събуди се след две сутрини. Изяде едно варено яйце и се запъти към работилницата за кофчези. Излъга колегата си, че е ходил при точилар да наостри лезвиетата на рендетата и длетата си. Към четири часа взе кутията с черно-белите квадратчета и отиде в Градската градина. Намести се върху своята пейка под липата и започна да реди фигурите. Най-напред сложи бялата царица върху нейното бяло поле. После изправи себе си, то ест белия цар, до нея. Накрая стана и възбудено започна да крачи пред пейката. Играчите от съседните дъски за пръв път го виждаха толкова напрегнат и се запътиха към него. Събраха се доста зяпачи. Всички моментално забиха поглед в голото тяло на бялата царица. Републиканците от втора и четвърта пейка запалиха ядосано цигари и възмутено му обърнаха гръб щом го съзряха като цар с корона на главата.
На третия ден някой открадна бялата царица. Това стана в момент, когато дърводелецът на ковчези се беше обърнал с гръб към шахматната дъска и се взираше да види не идват ли отново мъжът с оръфаната бейзболна шапка и приятелят му – шофьор на водоноска.
Плъзна слух, че техен подставен човек е откраднал бялата царица. Двамата я продали в един в антикварен магазин и с парите купили уиски, което пиели докато гледат как брадатият художник рисува голата блондинка. По-вероятно обаче е бялата царица да е открадната от германеца хер Мюлер, който често се отбива в Градската градина да играе шах с републиканеца от втората пейка. Загубил съпругата си в една катастрофа преди няколко години. Тя била българка от жк „Люлин” и много приличала на тази царица.
Най-вероятно обаче е бялата фигура да е била похитена от мъжа от четвърта пейка. Подозрението идва оттам, че в израз на пробудена съвест той донесе на Евлоги Гигов Гинев бяла запалка с пъстър рекламен надпис и я постави върху полагащото й се опразнено бяло квадратче на дъската. Но така или инак кражбата не бе разкрита. Съкрушеният дърворезбар престана да идва в Градската градина. Край неговата пейка остана да се търкаля само белият цар с ръждясваща корона на главата.