ВАЗА С РОЗА

Облечен в чисто нов костюм Борис Спасов през 1950 година открадна жената на продавача в „Плод-зеленчук” и се ожени за нея. Грабна я точно по средата на медения й месец. Продавачът не рипна с настървени приятели да си я връща, като оня Менелай от Троянската война, а напротив – почерпи аверите си с домашна ракия. На третата чашка им разкри, че се е отървал от една стръвница, която денонощно му пиела силата и той бил принуден да се възстановява със супи от спанак и коприва, които изобилствали от желязо. Приятелите му повярваха за омаломощяването, защото ръцете на продавача трепереха докато разливаше ракията по стъклените чаши и все изпускаше на земята двата домата и кривата краставица, които беше приготвил за мезе. Стигна се до там, че поради изтощението си той изхаби цял кибрит, докато успее да си запали цигарата.
В същото време отвлечената съпруга Пламенка подреждаше в една красива ваза букета от рози, който Борис Спасов й беше подарил. В гърлото на вазата стъблата на цветята изглеждаха грозно разкрачени и младоженката ги прехвърли в недоизмит буркан от туршия, взет от хазяйката на новия си мъж. После подсуши вазата с пешкирчето, с което всяка сутрин Борис Спасов си триеше лицето след бръснене, и пъхна вътре една запалена свещ. Угаси лампата и цялата стая се изпълни с пърхащи жълти, червени, сини и зелени светлинки. Те се гонеха по стените като обхванати от пролетни мераци котки и котараци и приканваха към палавост.
- Тази ваза ми я подари учителят по физкултура, когато всичките преподаватели от прогимназията ходихме на екскурзия в Чехословакия – обясни Пламенка. – Купил я от магазина до хотела. Казали му, че е от Бохемия, а той разбрал че е бохемска, то ест ваза на безкрайно веселящи се хора. Аз, като завършила география в Университета, му обясних, че Бохемия е област с майсторска обработка на цветни стъкла, а не начин на живот, но той не искаше и да чуе.
- А поради каква заслуга ти е връчил тази ваза? – полюбопитства Борис Спасов и в гласа му дрънна ръждивата струна на ревността.
- Подари ми я, защото писах на сина му шестица, без да може да различи Андите от Пиренеите и Китай от Испания.
Ако новият й съпруг знаеше, че учителят по физкултура няма нито син, нито дъщеря, сигурно щеше да изреве като ранена в сърцето пантера, но той не знаеше и затова, успокоен от отговора, си запали от свещта цигара. Тук трябва да отбележим, че през 1950 година мъжете пушеха цигари по всякакъв повод: да демонстрират добро настроение в дамска компания или задоволство от навреме получена заплата, да заглушат глада в стомаха си от недостатъчния обяд или да се ароматизират с някаква миризма поради липсата на парфюми, които се смятаха за буржоазна отживелица, но най-вече – да потушат полъха на некъпаното си от няколко дни тяло.
Учителката по география никак не се смути от наглата си лъжа, дори се усмихна толкова чаровно, че веднага живакът на стенния термометър рипна с два градуса нагоре. Той рипна с още два градуса, когато тя захвърли дрехите си върху единствения стол в стаята и се изтегна предизвикално на кушетката.
- Ела – протегна изкусително ръка към новия си съпруг – и се хвани за моите Апенини, после се спусни към Тибетското плато и нахлуй в Долината на розите. Там те очакват безброй наслади и неподозирани изненади!
Първата от неподозираните изненади не закъсня - след шест месеца тя роди дъщеричка, която Борис искаше да кръсти на майка си Гичка, но Пламенка се възпротиви с думите, че детето трябва да носи прогресивно име, което само да му проправя пътя в живота.
- И какво да е това прогресивно име? – попита недоумяващо мъжът й.
- Как какво? – възмути се от въпроса му Пламенка. – Ами ще я кръстим Светлана. Така се казва дъщерята на вожда на световния пролетариат Йосиф Висарионович Сталин.
Борис не знаеше този факт, защото, поради глухотата си, продремваше политическите семинари. Затова кимна примирено с глава. Баба Гичка обаче не се примири лесно със своеволието на снаха си и ехидно я попита дали и тя следва да се прекръсти на Светлана, за да си осигури по-висока пенсия.
- Твоята жена е толкова пресметлива, колкото и шавратлива! – каза укоризнено свекървата на сина си, докато той й връчваше да гледа малката внучка, но Борис не я чу не само поради вродената си глухота, а и поради това, че жена му припряно го чакаше в „Нармаг”, за да й купи нови сандалети.
За разлика от продавача в „Плод-зеленчук”, шлосерът от Завода за манометри Борис Спасов не изпадаше във физическа немощ и не ядеше до полуда спанак и коприва, а заспиваше в момента, когато Пламенка палеше свещта в бохемската ваза. Щом палавите светлинки се разиграваха неудържимо по стените, тя раздрусваше сънливкото и задъхано му прошепваше:
- Чака те най-хубавата роза!
Без да отваря очи умореният мъж промърморваше:
- Нито една роза до сега не е увяхнала, докато берачите спят – и започваше блажено да похърква.
Но един ден, поради повреда в електропреносната мрежа, работниците от Завода за манометри си тръгнаха по-рано. Когато наближи дома на хазяйката, Борис Спасов чу от отворения прозорец на стаята, в която живееше с жена си, охкане, пъшкане и викане. „Щом аз ги чувам с калпавия си слух, кой знае какви крясъци се носят из квартала” – помисли си шлосерът и подскочи, за да надникне в стаята, но колкото и да подрипваше, все не можеше да задоволи любопитството си. Затова, без никой да го види, взе две щайги от близкия „Плод-зеленчук” и стъпи върху тях. И какво да види – Любослав от къщата в началото на улицата бере цветя от Долината на розите с такава бързина, сякаш е дал обещание пред колектива да надхвърли с триста процента дневната си норма.
Борис Спасов не се осмели да нахълта в квартирата и в люто единоборство да изхвърли през джама гадния берач, тъй като Любослав тренираше борба в Националния отбор. Затова направи кръгом и се запъти с енергични крачки към дома му. Отвори без да чука вратата и каза със запъхтян гняв на жена му:
- Ела да видиш как лудеят в кревата ми твоят съпруг и моята съпруга!
Жената го изгледа спокойно и отвърна:
- Мога да си представя какво правят! – и като изтупа ръцете си от брашното, с което точеше баница, вдигна високо роклята си и легна на кухненското миндерче. – Побързай да им го върнем тъпкано! – добави тя и придърпа с ръка ошашавения рогоносец.
Шлосерът с такова достойнство се развихри, че ако го беше зърнал треньорът на Националния отбор по борба, веднага щеше да му възложи да носи държавния трибагреник пред представителната спортна група на предстоящата Олимпиада. Когато набра толкова рози, колкото не могат да се видят в нито един цветарски магазин, Борис Спасов реши да си върви. Съпругата на бореца го почерпи с парче от наскоро опечен тутманик и го проводи до входната врата.
Борис Спасов едва не се задави, когато видя срещу него да крачи самият Любослав. Спортистът го забеляза отдалече и гузно премина на отсрещния тротоар. „Не се притеснявай, баджанак, - подсмихна се шлосерът. – Всичко е наред – нито аз съм ти длъжник, нито ти на мене!” И като си засвирука прочутата песен на Ирина Чмихова „Синьото елече”, той отвори вратата на квартирата си.
Жена му го посрещна толкова възторжено, колкото и манифестиращите не посрещат лидерите си, докато се изкачват на парадната трибуна:
- Връщаш се точно навреме – рече лукаво тя. – Цялата треперя от страх тъй като забелязах, че някакъв крадец е сложил две щайги под прозореца ни и се е опитвал да влезе. Слава Богу, че си бях у дома, та предотвратих обира! Сигурно щеше да отмъкне бохемската ни ваза! – въздъхна тя. А сега нека отскочим до златарския магазин, за да ми купиш верижка с кръстче, сърце и котвичка – знака на Вяра, Надежда и Любов. Мисля, че заслужавам такъв подарък. Искам всички мъже по улицата, щом ме видят, да обръщат глави подир мен и да си казват: „Блазе му на този, който всеки ден си ляга с нея!”
При тези нагли думи шлосерът грабна бохемската ваза и с все сила я удари в земята. Пламенка замръзна онемяла, но бързо се окопити и взе да се оглежда дали Любослав не е забравил нещо от себе си, което е накарало мъжа й така да подивее. Успокои се едва когато забеляза Борис да събира късовете от вазата и да ги лепи.
- По-добре я изхвърли – рече тя с примиренчески глас. – Вече на нищо не прилича. Страшно грозна е!
- Няма да я изхвърля! – изръмжа рогоносецът. – Ще остане тука, за да ми напомня, че и ти вече не си същата!
От този момент Пламенка започна да погрознява. Лицето й взе да се покрива с бръчки, като пукнатините между късовете на вазата. Тя се паникьоса и започна да ходи по врачки и ясновидки. Те единодушно й казваха, че й е направена магия с откъсната от Долината на розите червива роза с тринайсет листчета: нечетните от тях са били бели, а четните – червени. Магията можела да се развали само ако се открие в нечия градина такава роза и се поръси преди изгрев слънце с бердоледова сол, взета от лабораторията на дипломиран инженер-химик.
Пламенка изпадна в отчаяние поради невъзможността да извърши контрамагия, но след пет години забягна с един толкова черноглед песимист, на когото се стори по-хубава от френската киноактриса Бриджит Бардо. На всичко отгоре мъжът се оказа дипломиран инженер-химик с цяла колба бердоледова сол. Той обаче категорично отказа да си боде ръцете из лехите с рози, защото се страхуваше, че при някой лабораторен опит може през миниатюрните ранички да проникне в кръвта му киселина, която да я превърне в натриева основа.
Борис Спасов отиде да живее в общежитието на Завода за манометри и бохемската ваза остана в дома на хазяйката. Тя я замени с един антиквар срещу петел от породата родайланд. Като разбра, че петелът е с неестествени наклонности и предпочита да другарува с петела на съседката й, вместо с нейните кокошки, тя откри антикваря и му заяви, че анулира сделката. Антикварят отвърна, че това е невъзможно да стане, тъй като вече е продал вазата на някакъв внук на прочутия пътешественик и етнограф Миклухо-Маклай, баламосвайки го, че стъкларията е била любимата ваза на седмата съпруга на Чингиз хан. От своя страна пък внукът я трампил срещу пантофите на мадам Помпадур, подарени й лично от френския крал Луи XV и съхранявани след гилотинирането на Робеспиер от наследник на прочутия баснописец Лафонтен...
Хазяйката се ядоса и направи от петела вкусна супа, но след като нагости с нея мъжа си, тя с изумление забеляза, че той вече не й обръща никакво внимание, а задълбочава приятелството си със съпруга на съседката. Обаче това е друга тема и не се вмества в рамките на този разказ.
За да сложим точка на цялото досегашно повествувание, ще отбележим, че през 1980 година бохемската ваза била видяна от дъщерята на Пламенка – Светлана – в известния музей Гугенхайм, но лично аз не й вярвам, защото тя постоянно измисля невероятни истории, за да привлече вниманието на всевъзможни мъже розоберачи.