ИТАКОЛОМИТ

Грозотата е заразна, казваше Еленко Бербенлиев и беше изхвърлил от дома си всички овехтели, протрити и напукани вещи. Картите, с които играехме белот, бяха с красиви валета и дами, а от стенния му часовник на всеки кръгъл час се подаваше една кукувица с позлатени крила и диамантени очички и пропяваше: „итаколомит”.
Сто пъти съм го питал какво означава това „итаколомит”, а Еленко Бербенлиев се усмихваше под мустак, палеше хаванска пура и отвръщаше, че ще го науча в момента, когато поне веднъж го бия на карти.
„Никога няма да ти се сбъдне желанието” – допълваше Лаврена Любомирова, една жена, която идваше два пъти в седмицата да чисти дома на Еленко и да му готви гозби. После, с някаква необяснима ярост, изтръскваше прашния парцал през прозореца.
Обаче на Великден успях да направя валат Еленко Бербенлиев и той кандиса да разкрие тайната на думата „итаколомит”. Но постави пред мене още една преграда. Каза, че трябва да избера две от кристалните чаши на английския му сервиз, да ги почукам с една от сребърните вилици и да запомня звука им. След това щял да омеша тези чаши с останалите десет зад гърба ми и аз да ги позная по звука им. Ако успея, той ще ги напълни с мадейра, и след като си кажем „наздраве”, ще ми разкрие тайната.
За негово най-голямо учудване аз разпознах чашите, защото едната звучеше в ла бемол, а другата – във фа диез. Имах силно развит слух, тъй като известно време учих пиано при г-жа Еми Бехар. Не станах концертиращ артист, понеже родителите ми нямаха пари да ми купят пиано и аз се записах да уча в един машинен техникум, където се побърквах от свистенето на струговете и стърженето на фрезите.
След като разпознах двете чаши, Еленко Бербенлиев отвори една бутилка мадейра, наля, и започна да разказва:
„През 1936 година живееха добре само онези хора, които имаха някакъв занаят. За да подсигури бъдещето ми, баща ми реши да уча златарство при Хаик Ованес Хайрабедян. Той имаше работилничка на бул. „Мария Луиза” и със съпругата си Анахид живееха на горния етаж. Бай Хаик имаше рехав алаброс и пътят в косата му правеше зиг-заг от лявото към дясното ухо. „Хората с такива перчеми са доста неуравновесени – каза баща ми, - затова бъди предпазлив в думите и постъпките си!” После ми пъхна един ръждив ключ в джоба и допълни: „ Когато се увлечеш в бърборенето, бръкни в панталона си и се сети, че е време да си заключиш устата.”
Вечер, след работа, бай Хаик сипваше ракия в едно шишенце с дълго гърло, което той наричаше „юзче”,отпиваше глътка-две и казваше, че мечтата му е да ме прати в Бразилия, откъдето да му донеса итаколомит. Това било някаква руда – съчетание между златото и диаманта. Във вестник „Зора” бил прочел, че индийските махараджи мечтаели за корони, изработени от итаколомит. И тъкмо за целта ми беше купил учебници по английски и португалски, когато нещата се преобърнаха наопъки и мечтата му да направи корона от итаколомит пропадна.
Един ден той ни завари с красивата му и млада жена Анахид да се прегръщаме голи. Беше ме изпратил при нея да й помогна в правенето на ашуре, но беше забравил да ми заръча да не прекаляваме със захарта, понеже имал диабет.
От изумление на майстора му паднаха очилата, а аз подивях от изненадата и скокнах от втория етаж върху ламаринената козирка на златарската работилничка. После се търкулнах на тротоара с разкървавени крака и ръце и повече не видях нито бай Хаик, нито прекрасната Анахид, която бях започнал да наричам гальовно Ани.
След един месец отпраших за Бургас и се скрих в трюма на английския кораб „Дъглас Стоун”. Откриха ме чак когато подминавахме Истанбул и понеже капитанът нямаше как да ме върне обратно, нареди да хвърлям въглища в пещта. По този начин си изплатих билета и храната до Лондон. Там продавах вестници и всеки свободен час прекарвах в една библиотека. Четях учебници по геология и минералогия и учех английски и португалски.
Мина-немина година и заминах за Бразилия. Не се разделях с тефтера, в който бях записал всичко за итаколомит. За да не ми открадне някой записките и да се възползва от тях, аз пишех английските думи със славянски, кирилски букви.
В Рио де Жанейро се включих в авантюристичната група на Луиджи Продженто. В този италианец имаше някаква женска красота, която по никакъв начин не се съчетаваше с неговата грубост и жестокост. Освен това беше и гневлив до невъзможност – избухваше от съвършено дребнави неща. Например, ако манджата в гостилницата не му беше по вкуса, той удряше чинията в тавана и крещеше на готвача, че ще му откъсне главата, ако не му направи нова гозба с повече лют сос.
След като този свадлив Луиджи събра група от пет човека, тръгнахме към долината на река Амазонка. Пръв се отказа от експедицията ни унгарецът под предлог, че компасът му вместо да показва Север, постоянно сочел къщата му в Кечкемет. Трябвало да се върне, за да помогне на страдащия си баща. Вторият, който отпадна от групата, беше румънецът. Луиджи го принуди да се върне в своя роден град Тимишоара защото влахът постоянно изпращаше писма до годеницата си. Беше стигнал до там, че залепваше пликовете без да пъхне в тях хартия с текст, понеже се опияняваше от вкуса на лепилото, което облизваше, за да запечати писмата и да им лепне марките. Луиджи Продженто с право се опасяваше, че в един момент румънецът ще се повлияе от наркотиците на индианците и може да им издаде целта на пътуването ни – богатствата на дедите им. А след такова предателство всички щяхме да бъдем хвърлени на крокодилите.
Когато нагазихме в джунглата ни напусна и сантименталният испанец Гарсия. Той беше татуирал върху дланта на дясната си ръка устните на жена си и при всяка трудна ситуация ги целуваше за кураж, казвайки: „Мила, помогни ми!” „Защо се молиш на крехката си съпруга? – попита го Луиджи. – Та ти си як като като бик. Взех те в експедицията, защото имаш толкова силни мускули, че можеш с един ритник да повалиш цяла палма!” „Тялото ми е силно, ала душата ми е слаба” – отвърна Гарсия и се завъртя кръгом. Повече не го видяхме.
Продължихме пътя си само двамата с Луиджи. На десетия ден стигнахме до едно индианско село, в което нямаше гробове. По-късно разбрах, че мъртвите ги хвърляли в Амазонка и външен човек добива впечатлението, че тук живеят само безсмъртни хора. Щом вождът на племето видя красивия италианец, той го обяви за бог и го отведе в къщата, където преди това е живял друг бял бог. На мене този вожд ми нареди да се оженя за дъщеря му, за да се роди дете с по-особени черти на лицето, заради което останалите индианци щели да го признаят безусловно за своя нов главатар.
Вместо да правя по-особено дете, през първата ни брачна нощ, дъщерята на вожда ме заведе при шамана, който в деня на първото си предсказание бил затворен в голяма делва с два отвора – единият за получаване на храна, а другият за отход на нечистотиите. Той ме разгледа с любопитство и с няколко английски думи, които беше научил от предишния красив бог, ми подаде един лист от тетрадка, върху който с червен молив бяха нанесени стрелки и географски градуси. „По тях – изфъфли шаманът – може да се стигне до голяма мина с итаколомит.” После допълни нещо, което аз разбрах като молба да доведа федерална войска, която да го освободи от неговия затвор и да помогна на дъщерята на вожда да се ожени за мъж с пагони, върху които има няколко звездички. „Тези звездички са истинската гаранция, че един джентълмен е способен да бъде предводител, а не дървеното копие с издълбани заклинания на баща й.” – заключи жрецът.
Пъхнах листчето в джоба на ризата си и обещах на двамата да изпълня желанията им. После взех прецизния компас и фенера на обявения за бог Луиджи Прадженто и хлътнах в джунглата. На седмия ден стигнах до заветната мина. Пред нея бълбукаше голямо поточе, в което се изкъпах, застрелях с моя пистолет едно животно, което опекох и изядох с огромно настървение, и влязох в мината. По пътя в галерията се търкаляха дребни диаманти, изоставени като излишен товар от предишните търсачи, но в края на източния тунел намерих няколко жилки итаколомит – злато с диаманти, подредени като за корона на индийски махараджа. Напълних с тях раницата и потеглих. Не си спомням нищо от обратния път, защото постоянно в главата ми се въртяха картини от моето щастливо бъдеще.
Свестих се чак в Лондон. Продадох първата жилка итаколомит и влязох в клуба на ергените. Бяха останали само плешивите, защото останалите се бяха изпооженили. Най-възрастният от префтасалите кандидат-младоженци имаше по няколко косъма зад ушите си. „Аз бях търсен хубавец – рече той суетно, - но понеже още от детските ми години ме галеха по миловидната главица, косата ми окапа и останах без алаброс.” После наля на всички от бутилките шампанско, които бях донесъл за случая, и произнесе следната реч: „ Джентълмени, шампанското е питието на щастливите хора. Едни го пият от обувките на жени, други – от гилзите на снаряди, а трети – от кристални чаши с формата на гърдите на френската кралица Мария-Антоанета. По брой те са най-многочислени и вярват, че след третата глътка ще се проснат върху циците на някоя лесна жена. Нека бъдем като тях!” После се обърна към мен и продължи: „Ако нашият нов събрат има съкровени тайни, нека изгризе своята чаша или да я разбие в мраморния под, за да не ги научим и да му ги откраднем. Ако пък няма какво да крие от нас, нека напълним отново бокалите и да пием за неговите бъдещи женски тайни!”
И наистина, още на следващия ден ме сполетя една женска тайна, която не е за разправяне пред скучните ергени на клуба. В ювелирния магазин на „Адмирал Нелсън авеню” срещнах мис Анабела. Тя беше толкова нежна, че когато погалваше и най-студения вятър, той се смиряваше и се плъзгаше в краката й като топло котенце. Продадох две жилки итаколомит и се ожених за Анабела. Разхождах я из Лондон с най-новия модел Ролс-ройс. Обаче ми стана страшно неприятно, когато разбрах, че вместо да се прехласват пред моята красива кола, поданиците на Обединеното кралство се зазяпват по очарователната ми съпруга. Купих къща в Глазгоу и отидох там с моята невеста. След година време тя ми роди дъщеричка, която нарекох Дейзи. Дейзи на английски значи маргаритка. Маргарита се казваше моята майка.
Напуснах Глазгоу и се върнах в България заедно с експерти на Роял Дъч Шел, с които щяхме да търсим петролни полета. Пътьом се отбих в Швейцария, където поръчах този стенен часовник с кукувичка, която на всеки кръгъл час ми изпява: „итаколомит”.
За съжаление дойде девети септември 1944 година и всички терени, които бях закупил, станаха държавни. Останаха ми само две жилки итаколомит. Заключих ги в железния сейф под часовника. Едната жилка съм нарекъл за Дейзи – ще й я подаря когато реши да се задоми, а другата продайте в деня на моята смърт. Искам тържествено погребение с два хора – мъжки и женски – и ковчег от дъбови дъски, заковани с позлатени гвоздеи.”
Една седмица след този разказ ме повика Лаврена Любомирова и каза, че Еленко Бербенлиев го е блъснала лека кола Ролс-ройс на бул. „Евлоги Георгиев”. Издъхнал моментално. „Сигурно или се е заплеснал по колата, или си е фантазирал за своята итаколомит – каза тя. – Непрекъснато тази руда му беше в главата. Срещала съм се с един професор по геология и той ми каза, че не е възможно да има сплав от злато и диаманти, тъй като те имат различна точка на топене и втвърдяване. Еленко обаче цял живот бръщолевеше за тая итаколомит. Заради нея не можахме да се оженим. Той замина някъде за известно време, но се върна по-беден, отколкото беше тръгнал. И всички тия глупости за джунгли, индианци, Анабела и Дейзи са плод на неговата безумна фантазия. Ако не бях аз да му чистя и готвя, щеше да живее като гладен скот. Правех го, защото го обичах. Жалко, че не му родих дъщеря. Дейзи? Глупости! Ами че майка му не се казваше Маргарита, а Петрана. Последната му измишльотина беше този сейф без ключ. Кой знае от кое бунище го е домъкнал. Сигурно и на теб ти е казвал, че в него е заключена голямата тайна на живота му.”
В този момент кукувицата на стенния часовник се показа и изпя: „итаколомит”. Лаврена побесня, събу дясната си обувка и я хвърли към часовника. Той издрънча, разцепи се и чарковете му се изсипаха върху пода. Последна падна кукувицата. С разперените си крила тя сякаш искаше да прикрие цялата жалка купчинка, „защото – както казваше Еленко Бербенлиев – грозотата е заразна.” Вдигнах я и видях под нея железен ключ с много сложен нарез. Пъхнах го в ключалката на сейфа и го завъртях. Вратата се открехна със скърцане.
Вътре пробляснаха две жилки итаколомит.