БОКАЛЪТ НА ЧЕЗАРЕ БОРДЖИЯ

Звън от разпилени монети стресна д-р Крум Палинчев. Той рязко се обърна, за да види от чий джоб са изпопадали стотинките, но около него нямаше хора. Звъненето се повтори и докторът нервно бръкна в десния джоб на сакото си. В него един джиесем продължаваше да „разпилява” пари. „Ало!” – извика Крум Палинчев в слушалката. „Кога най-после ще дойде твоят човек?” – чу той нечий припрян женски глас и връзката прекъсна.
Едва сега докторът се сети, че сакото не е негово, а на преселилия се в другия свят професор по археология Мариан Костов. Когато вдовицата на професора даде на Крум Палинчев да доизноси – по стар православен обичай – дрехата на съпруга си, тя му обърна внимание само на значката на Баварското историческо дружество върху ревера, но нищо не спомена за мобилния телефон. Освен сакото, г-жа Добринка Костова му даде и обувките на мъжа си, с които той е чел лекции в Берлинския университет върху наследството на древните цивилизации по земите на Балканския полуостров.
Д-р Палинчев се наведе и се взря в обувките за доизносване, които беше навлякъл сутринта, заедно с палтото. Чак сега забеляза следи от засъхнала жълта глина по токовете им. „Къде е намерил професорът тая кал по павираните улици на София и Берлин?” – учуди се лекарят. Потърси в джоба на сакото кърпа, за да изтрие очилата си, но вместо кърпа напипа някаква тапа. Беше коркова със следи от червено вино по нея. „Значи професорът тайно си е попийвал червено мерло, въпреки че беше противопоказно за неговия диабет!” – ядоса се докторът. Понечи да хвърли излишната тапа, но се спря. „Странно съвпадение: нервно обаждане по джиесема, тапа от вино и официални обувки, изцапани с жълта глина. Всеки начинаещ детектив веднага ще съпостави тези три неща и ще намери общия им знаменател, но аз съм едно обикновено джипи, което целодневно изписва десетки рецепти на болни хора и на хипохондрици, които си въобразяват, че са на крачка от гроба си! Отвикнал съм да наблюдавам и да съпоставям фактите от света около мене.”
Преди да направи първата крачка, мислите му се върнаха към думата „рецепти” и се сети, че наскоро жълта кал беше нагазил в улица „Лале” – разкопана за смяна на спукана водопроводна тръба. На тази улица живееше един възрастен счетоводител, който си беше втълпил, че е болен от хемофилия и панически викаше д-р Палинчев да му спира кръвта след порязване с ножчето за подостряне на моливи.
Лекарят се усмихна иронично и изпълнен с любопитство се запъти към изкопа на ул. „Лале”.
- Професоре, не ме подминавайте с тия мръсни обувки – чу той някой да вика зад гърба му.
Беше някакъв ваксаджия с втъкната зад дясното ухо цигара. Когато видя лицето на доктора той така се опули, че папиросата падна върху сандъчето с терпентинови бои.
- Извинете, - рече мъжът – но се припознах, защото носите дрехите и обувките на професор Костов. – Всеки четвъртък му лъсках патъците, преди да влезе в онази къща с белия люляк в двора. Държеше да няма нито една прашинка върху тях, защото се срещаше с една засукана женичка с големи „балкони”.
Ваксаджията намигна тарикатски и удари с голямата четка по сандъчето:
- Дай сега едно огънче да си светна цигарата и бягай при сгодната мадама. Може и на тебе да ти излезе късметът. Не си толкова нафукан, колкото професора, но щом ти е дал под наем дрехите си, може и ти да се порадваш на големите „балкони”!
- Не пуша и затова не нося нито запалка, нито кибрит – отвърна д-р Крум Палинчев и се извърна, за да огледа къщата с белия люляк.
- Нищо. Ще си взема огънче от счетоводителя, който е върл тютюнджия – рече примирено ваксаджията. – А ти все пак ела да ти лъсна чепиците така, че като излезнеш от женичката, да видиш в тях, като в огледало, грейналата си от кеф физиономия!
Лекарят сложи единия си крак върху сандъчето и приказливият ваксаджия продължи:
- Когато професорът излезеше на тротоара, сгодната хубавица се показваше на балкона, за да му каже с очи „чао!” Тя също лъщеше от задоволство. Мога да си представя какво представлява след тях креватът, в който са лежали. Сигурно на матрака са му се разхлабили от друсане всичките пружини. Ха-ха-ха!
Крум Палинчев даде два лева на дърдоркото и се запъти към къщата с белия люляк. Понеже зяпаше към балкона, той нагази в лепкавата кал на изкопа. Изруга и изстърга глината в бордюра. „Язък за лъскането!” – промърмори докторът и отвори дворната вратичка.
В къщата наистина го посрещна една „сгодна женичка с големи балкони”, която ухаеше на скъп парфюм.
- Сигурно вие сте посредникът за бокала на Чезаре Борджия? – попита тя и го покани да влезе.
Докторът премига от изненада, но бързо се овладя и отвърна с твърд глас:
- Да!
- Това, дето идвате със сакото на професора, ми вдъхва доверие, че сте много негов човек – продължи госпожата. – С лед или без лед?
- Какво с „лед или без лед”? – не разбра въпроса Крум Палинчев.
- Разбира се, любимият на професора „Джони Уокър” – отвърна кокетно тя. – Впрочем аз се казвам Фани Льондева. Сигурно Мариан ви е говорил за мене.
Крум Палинчев поклати глава.
- Тогава несъмнено знаете, че моите двама братя са страхотни иманяри – продължи Льондева. - Разведена съм и имам един син в десети клас на Френската гимназия. Сума пари отиват по него. По цял ден зачиствам монетите, които братята ми носят и ги продаваме на английски и германски нумизмати. Професорът ми помага при ценообразуването – усмихна се тя. – Като специалист по древни цивилизации той гарантира пред купувачите за автентичността на предметите. Много се дразни, когато примерно каже „200 евро”, а аз искам 400. Накрая се спираме на 300 и шитваме стоката. Трябва да ви кажа, че не пробутваме фалшификати, за разлика от Бонев, Трифонов и Линков. Е, имаше едно изключение с обиците на Клеопатра. Наш клиент от Щатите си беше въобразил, че след като египетската царица е била много суетна, то няма начин да не е носила обици. И възложи на братята ми да открият тези обици. Момчетата разбраха, че си имат работа с наивен маниак и му спретнаха голяма игра. Изчистих аз голяма монета от времето на император Октавиан Август и от нея изчуках две обици, подобни на тези, които са носили тракийските принцеси. Оксидирах ги допълнително и ги пробутахме на богатия лапни шаран. С парите от тях братята ми купиха беемвето, което засега кротува заключено в гаража под нас. Американецът обаче не бил съвсем балама и дал обиците за проба в една физическа лаборатория в щата Луизиана. От там му отвърнали, че материалът на накита е с древни показатели и че не е никакво менте.
Фани Льондева пусна лед в една чаша с „Джони Уокър” и я подаде на доктора. После сипа лед и в другата, вдигна я и каза: „наздраве!”
- Но аз много се разприказвах – рече фалшификаторката на обиците. – Време е да преминем към целта на вашето посещение. Сигурно идвате от името на руския милионер, който е полудял да купи бокала на Чезаре Борджия?
- Да! – отвърна лекарят, решен да продължи играта с госпожата.
- Ето го! – рече възторжено тя и донесе от съседната стая бокала. Знаете, че принц Чезаре Борджия, описан в трактата „Владетелят” на Николо Макиавели, е син на папа Александър VI. Негово светейшество бил убеден, че това е Светият Граал – чашата, с която Исус Христос е пил вино на Тайната вечеря, а после в нея свети Йосиф Ариматейски е събирал капки от кръвта му. Папата го подарил на сина си в знак на благодарност, че е ликвидирал най-големия му съперник за трона и тиарата. След като получил Граала, Чезаре наредил на придворния си живописец да изрисува върху него прочутата фреска на Джото ди Бондоне „Целувката на Юда”. Любопитното в случая е това, че художникът е нарисувал физиономиите на Божия син и на неговия предател с бои, забъркани от тинктурите на най-голямата отровителка по онова време. Когато в бокала се сипело отровно вино, лицето на Юда Искариотски ставало червено като адска клада, а когато питието било чисто, образът на нашия Спасител започвал да излъчва светлина. По този начин Чезаре Борджия разбирал дали са възнамерявали да го погубят или приятел действително е искал да го почерпи от сърце. За по-голяма автентичност аз изчегъртах върху дъното на бокала името на папския син Cesare Borgia.
Докторът взе бокала, разгледа го внимателно, и отвърна:
- Но не би ли трябвало да бъде Caesare, а не Cesare?
- Не! – отвърна категорично Фани Льондева. – С Caesare се е изписвало името на император Юлий Цезар, обаче в средните векове „а”-то е изпаднало и вече се е пишело Cesare. Освен това „С”-то в началото на името вече се е изговаряло не като „Ц”, а като „Ч”.
- Интересен бокал! – рече д-р Палинчев. – Просто невероятно!
- „Невероятно!” – така казваше и професор Костов – отвърна жената и добави: - Наскоро той дойде с бутилка червено вино. Поиска ми тирбушон, за да я отвори, и наля в бокала. За негово най-голямо изумление лицето на Исус Христос стана сияйно бяло. „Значи питието не е отровно!” – засмя се Мариан и отпи глътка, въпреки че неговият лекар му бил забранил да близва дори капка заради болестта. После ми каза, че до няколко дни ще ми изпрати посредник на някакъв французин, който можел да конкурира предложената цена от руския милионер. И ето, че вие идвате от негово име. Защо толкова се забавихте? – ненадейно попита госпожата.
- Защото междувременно професорът почина от неговия диабет – отвърна докторът. – А толкова пъти го бях предупреждавал, че всяко алкохолно удоволствие за болните като него хора води до смърт.
Търговката на бокала се намръщи и махна с ръка:
- Според мене, той не почина от диабета си, а от бокала на Чезаре Борджия.
- Как така? – изненада се докторът.
- Ами след като професорът си тръгна, лицето на Исус помръкна, а на Юда почервеня като клада от Преизподнята. Сега си припомням всичко минута по минута: с моя тирбушон Мариан отвори бутилката и пъхна тапата й в джоба на сакото си, защото имало поверие, че запушалките носели късмет. Обу си изцапаните от изкопа обувки и ми каза: „До скоро!” Аз излязох на балкона да му махна за сбогом. Когато се върнах, видях промененото лице на Божия предател. И си рекох, че с професора е свършено! Защото засъхналата на дъното някогашна отрова се е разтворила с известно закъснение в чистото вино и той я е погълнал.
- Ужасно! – възкликна докторът. – Как е било възможно...
Той не довърши мисълта си, защото на външната врата някой започна да думка и да крещи: „Отворете! Полиция!” Фани Льондева пребледня и пъхна бокала на Чезаре Борджия в кухненския шкаф, зад захарта и ориза. После разтреперана отвори вратата. Зад полицаите се кокореше ваксаджията от улицата.
- Господин комисар, - чу тя гласа му. – Днес, при наблюдаваната от мене гражданка Фани Льондева, най-после дойде посредникът, който възнамерява да отнесе бокала на Чезаре Борджия, известен още като Свещения Граал.
- Дайте бокала! – заповяда някакъв мъж със свиреп поглед.
- Какъв бокал? – направи се на ударена госпожата.
- Не ни губете времето! – ядоса се мъжът със свирепия поглед. – Ще обърнем цялата къща наопаки и пак ще го открием.
Льондева въздъхна и измъкна бокала от шкафа.
- Сега закопчайте и двамата – и нея, и купувача – и ги карайте в ареста!
Докато белезниците щракваха на ръцете на доктора, той видя някой да го сочи и да казва нещо на италиански на мъж с тъмни очила. Мъжът кимна с глава и изрече едно кратко: „Си!”
- Но аз не съм нито купувач, нито посредник, аз съм само един обикновен български лекар – започна да обяснява Крум Палинчев. – Тук дойдох от любопитство, а не заради някакви монети, обици и бокали!
Никой не му обърна внимание. Двама яки мъже го сграбчиха под мишниците и го повлякоха към спрелите на улицата коли. Преди да го пъхнат в първия джип той зърна „болния” от хемофилия счетоводител, който извика:
- Докторе, помогнете ми! Пак се порязах. Без вас ще ми изтече цялата кръв, а не съм теглил чертите под графите „актив” и „пасив” на фирмата „Брадър енд...”
Полицейските коли пуснаха сирените и не се чу докрай името на фирмата, която щеше да остане без приключен финансов баланс.