ЖЕНАТА НА КЕРКЕНЕЗОВ

В кафенето имаше само един мъж. Той беше избутал настрана чашката с еспресо и нервно прелистваше някакъв вестник. За миг се спираше, взираше се в заглавията му и с нокът изчегъртваше от тях всички букви „р”. Това занимание е съвсем безсмислено, защото без звука „р” светът става съвсем гладък и нищо грапаво не стърже ухото ти – нито можеш да чуеш бръмченето на досадна муха край главата си, нито да усетиш приземяването на самолета, който дълго очакваш.
Мъжът продължаваше да изстъргва буквите „р”. Започна да ги търси дори в подзаглавията. Вторачен в страниците на вестника, той в профил ми приличаше на Красимир Керкенезов, с когото се надстрелвахме по време на състезанието „Точен мерник”, валидно за южнобългарските военни поделения. В часа, когато си почивахме, той ме попита дали в цивилния живот имам познат адвокат, чрез когото да подаде заявление до Народното събрание за промяна на името му, понеже по рождение не можел да изговаря „р”-тата в него и всички му се подигравали. Родителите му също изяждали „р”-тата в изреченията, но д-р Маринов ги убедил, че ще им се роди съвсем нормално дете и затова го нарекли Красимир.
До такава степен редник Керкенезов се беше вбесил на своето стържещо име, че беше решил да го промени във военната си книжка. Добре, че навреме го забеляза взводният му командир и го уплаши с военен съд за фалшифициране на документи. За да е по-сигурно, че няма да пристъпи към прекрояване на името си, взводният командир заключи военната му книжка в касата на ротата. Красимир Керкенезов се примири с тази ситуация, но щом разтвореше вестник веднага започваше гневно да стърже буквите „р” от заглавията му или да ги прогаря със запалена цигара.
На състезанието „Точен мерник” Красимир се изравни по попадения с мене, но комисията реши да даде на него приза „Отличен стрелец” и десет дни отпуск. Това решение беше взето под давление на взводния му командир, който го обрисувал като отчаян и нещастен младеж не само поради неспособността да произнася буквата „р”, но и поради това, че имал вроден дефект в зрението – лявото му око не функционирало нормално и организмът на Красимир прехвърлил зрителната си способност върху дясното. Поради това дясното око придобило способността, наречена в цивилния живот „орлов поглед”. Благодарение на споменатия дефект Керкенезов успя да направи десет абсолютни попадения в мишената и да се изравни накрая с мен.
Въпреки че военните са сурови хора, то членовете на комисията се разчувстваха и му присъдиха наградата на него. За да ме успокои, взводният командир на Красимир сложи ръка на рамото ми и рече:
- Не му завиждай! С това сляпо ляво око той никога няма да се сдобие с книжка за управление на автомобил. А известно е, че хубавите жени подминават с презрение мъжете без мерцедеси и беемвета.
Когато кафенето се напълни с мухи, Красимир Керкенезов запали цигара и с нея започна по-бързо на прогаря буквите „р”, които не бе успял докрай да изстърже с нокът. Тогава аз станах и се приближих до масата му.
- Редник Керкенезов, - подвикнах бодро – престанете с безсмислената си борба срещу 17-ата буква на родната ни азбука.
Той се стресна и се опари от огънчето на цигарата:
- Аз вече не съм Керкенезов – рече той. – Намерих хитър адвокат и той ми даде акъл как да се прекръстя на Иван Липанов.
После ме покани да седна на неговата маса, попита дали в кафенето се продава маркова ракия и след като се чукнахме с две големи поморийски, започна да ми разказва историята си в цивилния живот. Щом облякъл тениска и дънков панталон, отишъл на дискотека и след първия танц забравил навика си да унищожава буквите „р”. Но сега бил изпаднал в нервна криза и старият му табиет се възвърнал. Причината била във фалшифицирането на смъртта на жена му. Работата стояла така: Понеже нямал право да кормува заради зрението си, а той яко си падал по колите, захванал да прави внос на автомобили. Уредил си автосалон и започнал енергични продажби. Натрупал доста пари, защото знаел как да рекламира. А рекламата се състояла в следното: при танците си в дискотеката избирал две красиви момичета, нареждал им да се съблекат по бански костюми и да се въртят съблазнително около мерцедесите и беемветата.
При последния автосалон наел други две хубавици от някаква модна агенция, защото предишните отишли да работят като стриптийзьорки в нощни барове. Те танцували около машините в такта на поредицата от знойни парчета, захапвали в уста ключовете от колите и ги предлагали като целувка на богатите мангизлии. Все едно им казвали: „Включи двигателя! Чуй мъркането му! Това мъркане зашеметява жените като чист кокаин!”
При всеки сериозен купувач те се вмъквали в купето и смъквали като бонус сутиените на бикините си. Едното момиче било без бюст, защото всъщност било травестит, а другото било със силиконови цици. „Вие направихте най-правилния избор – казвало това момиче на клиента. – С тази кола ще можете от сега нататък да привличате не само прекрасни жени, но и нежни мъже! Както желаете. Изборът е ваш!”
След закриването на автосалона Керкенезов, който твърди, че се е преименувал със звучното име Липанов, се оженил за силиконовата манекенка. Поради професионална деформация тя обичала да ходи препасана само със златно синджирче около кръста. На въпроса на мъжа си дали не се срамува да се шляе така разголена, тя отвърнала, че когато едно момиче си сложи силикон, то престава да чувства гърдите си като интимна принадлежност, а като нещо, което трябва да се изтъква като предимство пред останалите жени. Освен това професията й на манекенка я задължавала да ходи без дрехи, за да получи еднакъв тен навсякъде. Според договора с фешън агенцията тялото й вече не принадлежало на нея и дизайнерът имал право да я показва във всякакъв вид на дефилетата. Затова, без да й мигне окото, започнала да се пече гола в двора на вилата на Керкенезов.
Съседите само това и чакали. Старците се снишавали край храстчетата зад телената ограда и пиели виагра, а внуците им се катерели в короните на дърветата и щракали голата манекенка с джиесемите си. После я показвали на съучениците си в час и не внимавали в преподаването. Вследствие на това катастрофално понижили успеха си.
За да опази жена си от разюздани погледи, Керкенезов се принудил да вдигне двуметрова зидана ограда около вилата си. Като всеки пресметлив бизнесмен заявил на съседите си, че по закон са длъжни да платят половината от разходите. Те обаче отказали. Тогава Керкенезов-Липанов измазал зиданата ограда само от вътрешната страна и закачил плакати на нови коли. Съседите обаче започнали да протестират, че с тази неизмазана откъм тяхната страна ограда, се загрозява животът им, което довеждало до главоболие, хипертония и песимизъм. Той им заявил, че трябва сами да измажат дуварите си. Ония пак категорично отказали и Липанов ги нарекъл „тъпи селяндури”. Това ги озлобило още повече и те захванали да хвърлят през двуметровата ограда подивели котки, умрели плъхове, бомбички-пиратки и прочее други мерзости. Керкенезов се замислил как да спре тази агресия и стигнал до убеждието, че единственият начин е да ги омилостиви с нещо, тъй като не подействали никакви заплахи от санкции на полицията, от изпращане на биячи и т.н. Мислил, мислил и накрая му хрумнала безумната идея да отпечати некролог на жена си и да го залепи върху дувара. Напълнил този некролог със сърцераздирателни думи, най-силни от които били следните: „не зная как се казва „сбогом” на жена, която ме направи като министър щастлив”. Съседите четели тези слова върху бялата хартия и плачели. Естествено, веднага престанали с мизерлъците си.
Обаче работата е там, че жената на Керкенезов не само, че не била умряла, ами била на модно дефиле в Париж и се очаквало да се върне след седмица.
- Сега съм изправен пред две решения – каза Керкенезов като мачкаше в ръце изстъргания и прогорен вестник. – Или да продам моята разкошна вила, или да убия жена си. Вероятно ще възприема втория вариант – ще инсценирам нещастен случай. Дори да ме разкрият, вече се познавам с много адвокати и ще лежа не повече от година-две в пандиза. А може присъдата да бъде условна.
- Глупости – отвърнах аз. – Предлагам ти един много хитър изход от твоето задръстено положение. Просто ще обявиш на съседите си, че на следващия ден след погребението на съпругата си, си се оженил за нейна колежка от модната къща. Те, манекенките, по принцип си приличат като две капки вода.
Красимир Керкенезов облещи от удивление очи и ме попита в долари или в евро да ми плати за този страхотен съвет. Аз само поисках да ми даде приза „Отличен стрелец” от състезанието „Точен мерник”, валидно за южнобългарските военни поделения.