СУПАТА НА ШВЕЙК

В градинката на черквата всеки празничен ден идва една дребна, възрастна жена и сяда на пейката срещу вратата на храма. Отваря дебела книга, подвързана с пожълтял вестник, и се зачита в нея. От време на време сваля телените си очила, подпира се на двата си бастуна и се дотътря до някоя от лехите с цветя. Откъсва две-три листенца и ги стрива между пръстите си. После бавно се връща на пейката и пак разтваря книгата.
Когато музиката писне и младоженците се появат на вратата на храма, тя вдъхва от пръстите си миризмата на смачканото листенце и се усмихва.
- Колко много красиви хора! – възкликна старицата. – Вижте булката, като че ли самият Господ я е рисувал! Роклята й трепери на нея. Някои от по-смелите невести влизат в черквата с отрязани над коленете рокли, но аз смятам, че има смисъл една жена да показва краката си само когато е ощетена в лицето. Тогава вниманието на мъжете се залепва по бедрата й и те забравят да се вглеждат в очите й.
Понякога ми се иска да отида до булката и да се фотографирам с нея, но не го правя, защото ще съсипя с неприятната си старост снимката. При това нито съм облечена като хората, нито имам подобаваща прическа. Обречена съм да живея с другите пенсионери в оная олющена кооперация, дето е клекнала до кръстопътя.
Когато в черквата няма сватби, аз отивам до Верка от долния етаж и с нея гледаме телевизия. Спираме звука, защото не ни интересува какво се говори, и само гледаме красивите артисти и луксозните мебели, сред които се движат. Вчера, докато гледахме филма “Целувка край езерото”, Верчето ми каза: “Марче, не забелязваш ли, че главните герои много приличат на теб и на твоя Клоцко, когато бяхте млади?” Изтрих си с носната кърпа очилата и се втренчих в телевизора. “Вярно, Верче, - пляснах с ръце аз и се разплаках – сякаш сме се върнали назад във времето.”
Мъжът ми, Клоцко, беше красив като френския актьор Жерар Филип. Обаче щом хората чуеха името му, се заливаха от смях и ефектът от хубостта му се похабяваше. Съпругът ми беше кръстен на дядо си и поради това цялото му име беше Клоцко хаджи Клоцков. На един бал в Офицерския клуб спечелихме наградата за най-добре танцуваща фокстрот двойка. Когато конферансието тържествено изрече имената ни: “Маргарита и Клоцко хаджи Клоцкови”, един вулгарен сервитьор ни заля с шампанско и ни превърна в мокри мишки. Присъстващите се кикотеха като пияни проститутки, а ние се отказахме от наградата и си тръгнахме.
Когато се преоблякохме и излязохме да се поразходим, за да се успокоим от обидата, една циганка-гледачка каза на мъжа ми, че с тая хубост може да се урочаса сам. Затова, когато се бръснеше пред огледалото, той затваряше очи и с ръка опипваше лицето си. Прокарваше бръснача там, където усещаше, че го бодат космите. Поради това бръснене на сляпо той често се порязваше и раните му се възпаляваха, защото имаше люта кръв. При едно такова порязване получи инфекция и почина в Александровската болница. Умря преди да се роди дъщеря ни. Бяхме решили с него, ако имаме момиче, да го кръстим Афродита, понеже никой не се съмняваше, че ще бъде хубавица.
Афродита порасна като най-изящното момиче в квартала. Когато вървеше по улиците, мъжете хвърляха подир нея стотинки, за да се обърне и да я зърнат отново. Съветвах я да се омъжи за офицер или дипломат, за да проживее живота си като царица, но тя се залюби с един … кукловод. Гледаше го като бог, който може да вдъхва живот на всякакви неодушевени предмети и да ги командори по своя воля. Той усети, че тя му се възхищава, и я превърна в кукла на конци. Правеше с нея каквото си поиска. След като й се насити и му стана безинтересна, кукловодът я изостави заради една балерина. Афродита се завърна при мен с пречупен мерак за живот. Да-а-а, беше останала съвсем без воля. Един художник, който я беше рисувал преди авантюрата й, като я видя след това, се слиса и успя само да каже: “Не бях срещал до сега повече похабена красота!”
Дъщеря ми седи по цял ден вкъщи и шие гоблени “Вилер”. Не иска да бродира каквито и да са човешки лица; предпочита къщи и дървета. Мъртва работа!… С моята пенсия едва връзваме двата края. Нямам пари да си платя членския внос на читалището, а той е два лева за една година. Понеже нямам право да взимам от библиотеката нищо, аз намерих у дома тази дебела книга и я препрочитам. Сигурно съвсем ще се учудите, когато ви кажа, че тя се казва “Приключенията на храбрия войник Швейк”. И знаете ли какво най-много ме удивлява в нея? Ами това, че Швейк обядва супа от кокошка. А е било война, 1914 година. Почти преди цял век. Ял е в калния окоп супа от кокошка, а аз сега нямам пари дори за разтворимо блокче с пилешки бульон!
Старата жена се разплака. Книгата падна от ръцете й. Аз я вдигнах и пъхнах в нея десет лева. За членски внос в читалището и за едно печено пиле. Музиката гръмна и избързах пред влизащите сватбари. Диригент на черковния хор съм и трябва да дам вярно “ла” от камертона на хористите, за посрещане на булката и младоженеца.